Копието беше от ясеново дърво, осем стъпки дълго, с гладка дръжка, дебело и тежко. Последните две стъпки бяха стомана: тънък листовиден връх, който се стесняваше до зъл шип. Ръбовете изглеждаха достатъчно остри да се обръсне човек с тях. Когато Оберин го завъртя в ръката си, те лъснаха черни. „Масло? Или отрова?“ Тирион реши, че е по-добре да не знае.
— Надявам се, че сте добър с това — каза той подозрително.
— Няма да имате причина да се оплаквате. Макар че сир Грегър — сигурно. Колкото и да е дебела бронята му, при ставите има празнини. Под лакътя и коленете, под мишниците… Ще намеря къде да го погъделичкам, обещавам ви. — Той остави копието до стената. — Казват, че един Ланистър винаги плащал дълговете си. Навярно ще дойдете с мен в Слънчево копие, когато дните на кръвопролития свършат. Брат ми Доран много ще се радва да посрещне законния наследник на Скалата на Кастърли… особено ако доведе и хубавата си жена, лейди Зимен хребет.
„Да не би да си мисли, че съм скътал Санса някъде като катерица, прибрала орехчето си за зимата?“ Дори да беше така, Тирион не смяташе да го извежда от заблуждението.
— Всъщност една разходка до Дорн може да се окаже много приятна.
— Планирайте го като продължителна визита. — Принц Оберин отпи от виното. — Двамата с Доран имате да обсъдите доста неща от взаимен интерес. Музика, търговия, история, вино, петака на джуджето… законите за наследство и предаване на короната. Несъмнено съветите му ще бъдат от полза за кралица Мирцела в тежките времена, които ще я чакат.
Ако наблизо имаше от птиченцата на Варис, то принц Оберин пълнеше наострените им уши с голяма охота.
— Май ще приема тази чаша вино — каза Тирион. „Кралица Мирцела?“ Още по-изкусително щеше да е, ако той наистина беше скътал Санса под наметалото си. „Ако тя се обяви в подкрепа на Мирцела вместо на Томен, дали Северът би я последвал?“ В това, за което намекваше Червената усойница, имаше логика. Можеше ли Тирион наистина да вдигне оръжие срещу Томен и срещу собствения си баща? „Церсей ще плюе кръв.“ Щеше да си струва, макар и само заради това.
— Спомняш ли си историята, която ти разправях при първата ни среща, Дяволче? — попита принц Оберин, когато Копелето на Божия милост коленичи пред него, за да стегне наколенниците му. — Двамата със сестра ми не дойдохме в Скалата на Кастърли само заради твоята опашка. Бяхме на нещо като пътешествие. Пътешествие, в което минахме през Звездопад, Арбор, Староград, Островите на щита, Крейкхол и накрая Скалата на Кастърли… но крайната ни цел беше венчавка. Доран беше сгоден за лейди Меларио от Норвос, затова беше оставен като кастелан на Слънчево копие. А двамата със сестра ми бяхме уговорени.
— На Еля това й се стори възбуждащо — продължи той. — Беше на подходяща възраст, пък й крехкото й здраве не й беше позволявало такова пътуване. Аз на свой ред се забавлявах с подигравки по адрес на ухажорите й. Имаше един, лордчето Лениво оченце, скуайъра Шляпащи устни, един го нарекох Крачещия кит или нещо подобно. Единственият, който що-годе изглеждаше сносно, беше младият Белор Хайтауър.
Симпатично момче и сестра ми почти се беше влюбила в него, докато горкият не го споходи нещастието да пръдне веднъж в наше присъствие. Аз моментално го нарекох „Белор Шквала“ и оттогава Еля не можеше да не се разсмее, щом го видеше. Цяло чудовище бях като младеж, някой трябваше да ми го резне този мой зъл език.
„Да“ — съгласи се Тирион наум. Белор Хайтауър вече не беше млад, но беше останал наследник на лорд Лейтън. Богат, чаровен и рицар със забележителна слава. Сега го наричаха „Белор Ярката усмивка“. Ако Елия се беше омъжила за него, вместо за Регар Таргариен, сега можеше да си е жива и здрава в Староград, с порасналите й деца около нея. Зачуди се колко ли живота е помела тази пръдня.
— Ланиспорт беше краят на нашето пътешествие — продължи принц Оберин, докато сир Арон Коргайл му помагаше да навлече подплатената кожена туника и започна да я връзва отзад. — Знаеш ли, че майките ни са се познавали отдавна?
— Били са заедно като момичета в двора, доколкото си спомням. Компаньонки на принцеса Рела, така ли беше?
— Точно. Убеден съм, че майките ни бяха спретнали този заговор помежду си. Скуайър Шляпащи устни и цялата тази пасмина, както и пъпчивите момиченца, изредили се като на парад пред мен, са били само ордьовърът преди пира, колкото да изострят апетита ни. Главното блюдо трябваше да ни се поднесе в Скалата на Кастърли.