— Церсей и Джайм.
— Колко умно джудже! Двамата с Еля бяхме по-големи, разбира се. Брат ти и сестра ти бяха на осем-девет години. Но разликата от пет — шест години не е толкова голяма. А на кораба ни имаше и една празна каюта, много хубава каюта, като тези, които се пазят за особа от много знатен род. Сякаш се очакваше да върнем някого с нас в Слънчево копие. Някой млад паж например. Или компаньонка за Еля. Лейди майка ти беше решила да сгоди Джайм за сестра ми или Церсей за мен. Може би и двете.
— Може би — каза Тирион. — Но баща ми…
— Баща ти управляваше Седемте кралства, но у дома го управляваше лейди съпругата му, или поне така твърдеше майка ми. — Принц Оберин вдигна ръце, за да може сир Дагос Мануди и Копелето на Божия милост да нахлузят на главата му плетения железен нагърленик.
— В Староград научихме за смъртта на майка ти и за чудовищното дете, което е родила. Там можеше да тръгнем обратно, но майка ми настоя да продължим. Вече ти казах за посрещането, което ни устроиха в Скалата на Кастърли, нали? Но това, което не ти казах, е, че майка ми изчака толкова, колкото изискваше приличието, след което поде разговор с баща ти за истинската цел на посещението ни. Години по-късно, на смъртното си ложе, тя ми каза, че лорд Тивин й отказал грубо. Дъщеря му била предназначена за принц Регар, уведомил я той. А когато тя го попитала за Джайм, като годеник за Еля, вместо него той й предложил теб.
— И тя приела това предложение за грубо оскърбление.
— Така си беше. Дори ти можеш да го разбереш, нали?
— О, как не. — „И всичко се връща назад и все по-назад — помисли Тирион, — към нашите майки и бащи, и към техните преди това. Ние сме кукли, танцуващи на конците, дърпани от онези, които са дошли на този свят преди нас, а един ден собствените ни деца ни взимат конците и започват да танцуват вместо нас.“ — Е, принц Регар все пак се ожени за Еля Дорнска, не за Церсей Ланистър от Скалата на Кастърли. Така че изглежда майка ти е спечелила този двубой.
— Така си мислеше и тя — съгласи се принц Оберин, — но баща ти не е от хората, които могат да забравят подобни унижения. Този урок веднъж той го даде на лорд и лейди Тарбек, както и на дома Рейни от Кастамир. А в Кралски чертог го даде да моята сестра. Шлемът ми, Дагос. — Мануди му го подаде: висок златен шлем с меден диск над челото, слънцето на Дорн. Забралото беше махнато, забеляза Тирион. — Еля и децата й дълго чакаха за правосъдие. — Принц Оберин нахлузи меките си червени кожени ръкавици и взе копието си. — Но днес ще го получи.
За двубоя беше избран външният двор. Тирион трябваше да подскача и да подтичва, за да не изостане от дългите крачки на принц Оберин. „Змията гори от нетърпение — помисли си. — Да се надяваме, че е също толкова отровна.“ Денят беше сив и ветровит, слънцето се мъчеше да пробие през облаците. Тирион съвсем не беше толкова сигурен кой ще спечели тази битка.
Поне хиляда души бяха дошли да видят дали ще живее, или ще умре. Бяха се подредили по стените и се бутаха с лакти по стъпалата на цитадели и кули. Гледаха от вратите на конюшните, от прозорци и мостове, от тераси и покриви. А в двора беше истинско гъмжило, толкова много бяха, че се наложи златните плащове и рицарите на Кралската гвардия да ги избутат, за да отворят място за боя. Някои бяха измъкнали столове, за да гледат по-удобно, други се бяха покачили върху бурета. „Трябваше да го направим в Драконовата яма — помисли Тирион горчиво. — Щяхме да съберем по петак за всяка глава и така да платим и сватбата на Джофри, и погребението му.“ Някои от зрителите дори бяха вдигнали дечица на раменете си, за да виждат по-добре. Като видяха Тирион, се развикаха и започнаха да го сочат.
Самата Церсей, застанала до сир Грегър, приличаше почти на дете. В доспехите си Планината изглеждаше по-грамаден, отколкото имаше право да бъде който и да е човек. Под дългото си жълто връхно палто с трите черни кучета Клегейн носеше тежка броня върху плетена ризница — тъмносива стомана, очукана и изподраскана от битки. Под всичко това имаше щавена кожа и дебел пласт вата. Грамадният шлем беше затегнат с винтове към нагърленика, с тънки процепи за дишане около устата и ноздрите и също така тесен процеп за гледане. Шлемът беше увенчан с каменен юмрук.
От другата страна на двора, където застана Тирион, по нищо не личеше, че сир Грегър страда от рани. „Изглежда като изсечен от скала.“ Грамадният му меч беше забит в земята пред него — шест стъпки гьекрит с драскотини метал. Грамадните ръце на сир Грегър, облечени в рицарски ръкавици от усукана стомана, стискаха дългия предпазител от двете страни на дръжката. Дори любовницата на принц Оберин пребледня, като го видя.