— Ще си биеш с това? — прошепна стъписана Елария Пясък.
— Смятам да убия това — отвърна безгрижно любовникът й.
Сега, след като бяха вече на ръба, Тирион таеше известни съмнения. Когато погледна принц Оберин, неволно съжали, че не го защитава Брон… или още по-добре — брат му Джайм. Червената усойница беше леко снаряжен: наколенници, предпазители на ръцете, нагърленик, стоманен пояс на кръста. Иначе беше облечен в кожа и лека коприна отгоре. Над металната мрежа на главата си носеше лъскави медни люспи, но ризницата, както и люспите, нямаше да му осигурят и една четвърт от защитата на тежката броня на Грегър. С махнатото забрало шлемът на принца едва ли беше по-полезен от обикновен войнишки полушлем, нямаше дори предпазител за носа. Кръглият му стоманен щит беше излъскан до блясък и на него с червено, жълто, бяло злато и мед беше инкрустирано слънцето и копието.
„Играеш около него, докато толкова се умори, че да не може ръката си да вдигне, след което го събаряш по гръб.“ Червената усойница, изглежда, споделяше възгледите на Брон. Но наемникът беше откровен за рисковете от подобна тактика. „Седем ада, дано само да знаеш какво правиш, змийо.“ До Кулата на Ръката, по средата между двамата поборници, бяха издигнали платформа. Там седеше лорд Тивин с брат си сир Кеван. Крал Томен не се виждаше; поне за това Тирион изпита благодарност.
Лорд Тивин се обърна към сина си джудже и вдигна ръката си. Дузина фанфари затръбиха, за да усмирят тълпата. Върховният септон заситни напред с високата си кристална корона и се помоли Отеца Небесен да им помогне в тази присъда и Воина да вложи сила в ръката на мъжа, чието дело е справедливо. „Това съм аз“ — за малко щеше да изкрещи Тирион, но щяха само да му се изсмеят, а до гуша му беше дошло от смеховете им.
Сир Озмунд Черно котле донесе щита на Клегейн — от тежък дъб, обшит по ръба с черно желязо. Когато Планината пъхна лявата си ръка в стегите, Тирион видя, че отгоре са нарисувани черните псета на Клегейн. Тази заран сир Грегър носеше седемлъчата звезда, донесена от андалите във Вестерос, когато преминали Тясното море, за да надвият Първите хора и техните богове. „Много благочестиво от твоя страна, Церсей, но се съмнявам, че боговете ще се впечатлят.“ Разстоянието между двамата беше петдесет разкрача. Принц Оберин настъпваше бързо, сир Грегър — по-застрашително. „Не земята трепери под краката му — каза си Тирион. — Просто сърцето ми пърха.“ Когато двамата се озоваха на десет разкрача разстояние, Червената усойница спря и извика:
— Казаха ли ти кой съм аз?
Сир Грегър изпръхтя през цепнатините за дишане.
— Някакъв мъртвец. — И закрачи неумолимо напред. Дорнецът сви настрани.
— Аз съм Оберин Мартел, принц на Дорн — рече той, докато Планината се обръщаше да го задържи в полезрението си. — Принцеса Елия беше моя сестра.
— Коя? — попита Грегър Клегейн.
Копието на Оберин мушна напред, но сир Грегър посрещна върха с щита си, тласна го настрани и закрачи към принца като бивол, размахал меча си. Дорнецът се завъртя и се озова встрани от него, недокоснат. Копието полетя напред. Клегейн посече към него, Мартел го дръпна, след което удари отново. Металът изскърца в метал, щом върхът се плъзна от гърдите на Планината, преряза връхното палто и остави дълга светла драскотина по стоманата отдолу.
— Елия Мартел, принцеса Дорнска — изсъска Червената усойница. — Ти я изнасили! Ти я уби! Ти уби децата й!
Сир Грегър изпръхтя и замахна с все сила към главата на дорнеца. Принц Оберин отбягна замаха му с лекота.
— Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й.
— Ти да говориш ли си дошъл, или да се биеш?
— Дойдох, за да чуя признанието ти.
Червената усойница нанесе светкавичен удар в корема на Планината, но без никаква полза. Грегър замахна към него и не улучи. Дългото копие излетя над меча му. Блясваше напред-назад като змийски език, замахваше в лъжлив жест надолу и удряше горе, мушкаше в слабините, в щита, в очите. „Планината поне е доста голяма цел“ — помисли Тирион. Принц Оберин почти не пропускаше, макар че никой от ударите му не пробиваше тежката броня на сир Грегър. Дорнецът продължаваше да се върти в кръг, да мушка, след това да отскача отново, принуждавайки грамадния мъж непрестанно да се върти. „Клетейн го губи от погледа си.“ Шлемът на Планината беше с много тесен процеп пред очите, който силно ограничаваше полезрението му. Оберин много добре се възползваше от това, както и от дължината на копието си, и от собствената си бързина.