Боят продължи като че ли много дълго време. Движеха се из двора, въртяха се и се въртяха в спирали, сир Грегър сечеше във въздуха, докато копието на Оберин биеше ту в ръка, ту към крак, на два пъти — в слепоочието му. Дървеният щит на Грегър също така понесе своето от дарите — една от кучешките глави под звездата се отлющи, а по други теста под желязната обшивка се показа суровото дърво. От време на време Клегейн изпъшкваше, а веднъж Тирион чу как измърмори проклятие, но иначе продължаваше да се бие в мрачно мълчание. Не и Оберин Мартел.
— Ти я изнасили! — извика той и нанесе лъжлив удар. — Ти я уби — каза, отбягвайки удара на грамадния меч. — Ти уби децата й! — изрева той и замахна с копието си към гърлото на гиганта, но то само изкърца в дебелата стомана и отскочи.
— Оберин си играе с него — каза Елария Пясък. „Шутовска игра“ — помисли Тирион и каза:
— Планината е адски голям, не става за играчка.
Тълпата зяпачи пълзеше към двамата биещи се мъже, хората пристъпваха педя по педя, за да виждат по-добре. Кралската гвардия се мъчеше да ги задържи, тикаха назад тъпаците с големите си бели щитове, но тъпаците бяха стотици, а мъжете в бели доспехи — само шестима.
— Ти я изнасили. — Принц Оберин парира свирепия удар с върха на копието си. — Ти я уби. — Замахна с върха на копието си към очите Клегейн, толкова бързо, че огромният мъж примига и отстъпи. — ти уби децата й. — Копието блесна встрани и надолу и одраска нагръдника на Планината. — Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й. — Копието беше с две стъпки по-дълго от меча на сир Грегър, повече от достатъчно, за да го държи на неудобно разстояние. Той сечеше към дървения прът при всяко замахване на Оберин, мъчейки се да откъсне върха му, но беше все едно да се опитва да отсече крилото на летяща муха. — Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й. — Грегър се опита да му връхлети като бик, но Оберин се плъзна встрани и го заобиколи в гръб. — Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й.
— Млъкни. — Сир Грегър като че ли започна да се движи по-забавено, а големият му меч вече не се издигаше толкова високо, както началото на двубоя. — Затвори си проклетата уста.
— Ти я изнасили — каза принцът и се отмести вдясно.
— Стига! — Сир Грегър направи две дълги крачки и посече отгоре с меча си към главата на Оберин, но дорнецът отново отскочи и каза:
— Ти я уби.
— Млъкни! — Грегър нападна стремглаво, право срещу върха на копието, което се удари в дясната му гръд и се плъзна встрани с влудяващ стоманен писък. Изведнъж Планината се оказа достатъчно близо за удар и огромният му меч блесна като стоманена мъгла. Тълпата ревна. Оберин се изплъзна от първия удар и издърпа копието, вече безполезно, след като сир Грегър влезе в обсега му. Втория удар пое с щита си. Металът срещна метал с цепещ тъпанчетата грохот и Червената усойница отхвърча назад. Сир Грегър го последва с рев. „Тоя не използва думи, само реве като някое животно“ — помисли Тирион. Оттеглянето на Оберин се обърна на панически бяг заднишком, само на няколко пръста пред върха на грамадния меч, който сечеше в гърдите му, в ръцете и по главата му.
Зад него бяха конюшните. Зяпачите запищяха и се забутаха да се отдръпнат от пътя му. Сир Грегър удари отгоре надолу с цялата си ярост и сила. Червената усойница се метна встрани и се превъртя. Едно нещастно конярче не се оказа толкова бързо. Вдигна ръка да предпази лицето си, но сир Грегор я отсече между лакътя и рамото.
— Млъкни! — пак изрева Планината при писъка на конярчето и този път замахна с меча си отстрани и отпрати горната половина от главата на момъка през двора сред дъжд от кръв и мозък. Стотици от зрителите като че ли изведнъж загубиха интерес виновен ли е, или е невинен Тирион Ланистър, ако се съдеше по това как са заблъскаха в паника, за да избягат от двора.
Но Червената усойница вече се беше изправил, дългото копие беше в ръката му.
— Елия! — извика той на сир Грегър. — Ти я изнасили. Ти я уби. Ти уби децата й. Сега кажи името й.
Планината се извърна като вихър. Шлем, щит, меч, палто: всичко беше оплискано с кръв и мозък.
— Много говориш — изръмжа той. — Главата ме заболя.
— Ще те накарам да го изречеш. Тя беше Елия Дорнска. Планината изсумтя презрително, настъпи… и в този миг слънцето проби през ниските облаци, скрили небето от призори.