Беше стигнал до средата на стръмното вито стълбище, преди да осъзнае, че златните плащове не го водят в стаята му на кулата.
— Пращат ме в черните килии — каза той. Не си направиха труда да му отговорят. „Защо да хабят дъх над един мъртвец?“
ДЕНЕРИС
Дани закусваше под клоните на фурмата в градината-тераса и гледаше как драконите се гонят около върха на Великата пирамида, където доскоро се бе издигала огромната бронзова харпия. Мийрийн имаше десетки по-малки пирамиди, но никоя от тях не стигаше и половината от нейната височина. Оттук можеше да види целия град: тесните криви алеи и широките тухлени улици, храмовете и зърнохранилищата, бордеите и палатите, вертепите и баните, градините и фонтаните, грамадните червени кръгове на бойните ями. А отвъд стените се ширеше калаеното море, лъкатушещата Скаазадан, сухите кафяви хълмове, изгорените градини и почернелите нивя. Тук горе, в градината си, Дани понякога се чувстваше като бог, обитаващ най-високата планина на света.
„Всички ли богове се чувстват така самотни?“ Някои поне — сигурно. Мисандей й беше разказала за Господаря на Съзвучието, почитан от Мирния народ на Наат. Той бил единственият истински бог, казваше малката й писарка, богът, който винаги е бил и винаги ще бъде, който е създал луната, звездите и земята, и всички същества, които ги обитават. „Горкият Господар на Съзвучието.“ Дани го съжаляваше. Трябваше да е ужасно да съществуваш вечно, обкръжен от орляци жени-пеперуди, които можеш да създадеш или премахнеш с една дума. Вестерос поне си имаше седем богове, макар Визерис да й беше казвал, че според някои септони седемте са само аспекти на един-единствен бог, като седем стени на един-единствен кристал. Това беше объркващо. Червените жреци вярваха в два бога, беше чувала тя, двама, които са във вечна война помежду си. Това й допадаше още по-малко. На нея самата не й се искаше да бъде във вечна война.
Мисандей й поднесе патешки яйца и наденица от кучешко, с половин чаша подсладено вино, смесено със сок от липа. Медът привличаше мухи, но запалената ароматна свещичка ги пъдеше. Тук горе мухите не бяха толкова досадни, колкото в останалата част на града — още нещо, заради което й допадаше да е на пирамидата.
— Да не забравя, трябва да направя нещо с тези мухи — каза Дани. — Има ли много мухи на Наат, Мисандей?
— На Наат има пеперуди — отвърна писарката на Общата реч. — Още вино?
— Не. Скоро трябва да проведа дворцовия съвет. — Дани беше започнала много да се привързва към Мисандей. Малката писарка с големите златисти очи беше умна не за годините си. „И е храбра освен това. Трябвало е, за да оцелее в този свой тежък живот.“ Надяваше се един ден да види този приказен остров Наат. Мисандей казваше, че Мирният народ правел музика вместо война. Те не убивали дори животни, хранели се само с плодове и никога с плът. Духовете пеперуди, посветени на техния Господар на Съзвучието, закриляли острова срещу онези, които биха могли да дойдат, за да им навредят. „Но пеперудите не им помагат, когато ги нападат корабите на робовладелците.“ — Ще те заведа един ден в родината ти, Мисандей — обеща Дани. — „Ако бях направила същото обещание на Джора, дали пак щеше да ме продаде?“ — Заклевам се.
— Тази е доволна да остане с вас, ваша милост. Наат ще си е там винаги. Вие ств добра с тази… с мен.
— И ти с мен. Ела ми помогни да се облека.
Джикуи помогна на Мисандей да я изкъпят, докато Ирри приготвяше дрехите й. Днес носеше халат от пурпурен сатен и сребърен пояс, а на главата си — короната с триглавия дракон, която Братството на турмалина й беше подарило в Карт. Пантофките й също бяха сребърни, с високи токове. След като я облякоха, Мисандей донесе лъскаво сребърно огледало, за да се види. Дани се взря смълчана в лицето си. „Това ли е лицето на една завоевателка?“ Доколкото можеше да прецени, приличаше на невръстно момиченце.
Все още никой не я наричаше Денерис Завоевателката, но сигурно щяха да я нарекат. Егон Завоевателя беше завладял Вестерос с помощта на три дракона, но тя беше превзела Мийрийн с помощта на канални плъхове за по-малко от един ден. „Горкият Гролео.“ Все още скърбеше за кораба си. Щом една бойна галера можеше да разбие на таран друг кораб, защо не и порта? Това й беше мисълта, когато заповяда на капитаните да изкарат корабите си на брега. Носовете и мачтите им се бяха превърнали в тарани, а ордите освободени бяха разглобили корпусите им, за да направят от тях прикрития, костенурки, катапулти и стълби. Наемниците й бяха дали неприлични имена на всеки овен и тъкмо мачтата на „Мераксес“ — бившия „Шегата на Джозо“ — беше разбила източната порта. Бяха го нарекли „Патката на Джозо“. Битката се беше развихрила яростна и кървава през по-голямата част от деня и чак до полунощ, преди дървото да започне да се цепи и желязната глава на „Мераксес“, с лице на смеещ се шут, да го пробие.