Дани бе поискала лично да води щурма, но капитаните й до един казаха, че това е лудост, а капитаните й никога не бяха съгласни помежду си. Така тя остана в ариергарда, възседнала среброто си в дълга ризница. Чу обаче как падна градът, когато предизвикателните крясъци на защитниците преминаха във викове на страх. В този момент и трите й дракона бяха изревали и изпълниха нощта с огън. „Робите въстават — веднага разбра тя. — Моите плъхове за изгризали оковите им.“ Когато и последната съпротива бе смазана от нейните Неопетнени и започна опустошението, Дани влезе в града. Камарата трупове пред портата бе толкова висока, че се наложи освободените й почти цял час да отварят пътека за среброто й. Вътре се въргаляше изоставена Патката на Джозо и огромната, покрита със сурови кожи костенурка, която я беше прикривала. Тя мина покрай опожарени сгради и потрошени прозорци, по тухлени улици, чиито канавки бяха задръстени с вкочанени и подути мъртъвци. Ликуващите роби вдигаха окървавените си ръце към нея, щом минеше покрай тях, и викаха: „Майко!“ На площада пред Великата пирамида се бяха скупчили окаяните мийрийнци. Нищо велико нямаше във външността на доскорошните Велики господари. Лишени от накитите и от златовезаните си токари, всички те изглеждаха жалки: стадо старци със сгърчени топки и покрити със сиви петна кожи и млади мъже с нелепи прически. Жените им бяха или меки и с налята плът, или пък сухи и сгърчени, а помадата по лицата им — набраздена от сълзи.
— Искам водачите ви — каза им Дани. — Предайте ми ги и останалите ще бъдат пощадени.
— Колко? — попита я с плач една старица. — Колко искаш, за да ни пощадиш?
— Сто шестдесет и трима — отвърна Дани.
Бе заповядала да ги приковат на дървени пилони около площада, като всеки мъж сочи следващия. Гневът в душата й бе жарък и свиреп, когато даде тази заповед; караше я да се чувства като дракон отмъстител.
Но по-късно, когато обходи умиращите по стълбовете мъже, когато чу предсмъртните им стонове и помириса червата и кръвта им…
Дани остави чашата и се намръщи. „Беше справедливо. Беше. Направих го заради децата.“ Залата й за аудиенции се намираше на по-долния етаж, екнещо помещение с висок таван и със стени от пурпурен мрамор. Въпреки цялото си величие обаче беше доста студена. Там беше заварила трон — фантастично изделие от позлатено дърво с форма на разярена харпия. Беше го огледала продължително, след което заповяда да го насекат за дърва за огън.
— Няма да седя в скута на една харпия — каза им.
Вместо него седеше на най-обикновена абаносова скамейка. Стигаше й, макар да чу мърморенето на мийрийнците, че скамейката не била подходяща за една кралица.
Кръвните й ездачи я чакаха. В мазните им плитки подрънкваха сребърни звънчета; и носеха злато и накити, взети от мъртъвци. Мийрийн се беше оказал невъобразимо богат. Дори наемниците й изглеждаха задоволени, поне засега. В другия край на залата стоеше Сив червей, облечен в скромната униформа на Неопетнените, с увенчания с шип бронзов шлем под мишницата. На тях поне можеше да разчита, или поне така се надяваше… и на Кафявия Бен Плум също така, на солидния Бен с неговата бяла коса и сбръчканото лице, така обикнато от драконите й. И на Даарио до него, целия засиял в злато. Даарио и Бен Плум, Сив червей, Ирри, Джикуи, Мисандей… докато ги оглеждаше, Дани неволно си помисли кой ли от тях ще я предаде.
„Драконът има три глави. В този свят има двама мъже, на които мога да се доверя, стига да ги открия. Тогава няма да съм самотна. Ще бъдем трима срещу света, като Егон и неговите сестри.“ — Толкова спокойна ли беше нощта, колкото ми се стори? — попита Дани.
— Изглежда, че да, ваша милост — каза Кафявия Бен Плум. Беше доволна. Мийрийн беше опустошен дивашки, както става винаги с току-що завзетите градове, но Дани беше решена да сложи край на това, след като градът стана неин. Заповядала бе убийците да бъдат обесвани, на плячкаджиите да бъде отсичана дясната ръка, а на насилниците на жени — мъжеството. Осем убийци провиснаха от стените, а Неопетнените напълниха един огромен кош за зърно с кръвясали ръце и меки червени червеи, но Мийрийн се успокои. „Ала за колко?“ Една муха забръмча до главата й. Дани раздразнено махна с ръка, за да я изпъди, но тя се върна почти веднага.