— Колко благородно от негова страна — каза Дани. — Ще обмисля това, което казахте, милорд. — Разпореди се да дадат на Гаел покои за нощта, някъде по-долу в пирамидата.
„Всичките ми победи се превръщат на шлака в ръцете ми — помисли тя. — Каквото и да направя, нося само смърт и ужас.“ Когато вестта са случилото се в Ащапор се разнесеше по улиците, което бе неизбежно, десетки хиляди от новоосвободените роби в Мийрийн несъмнено щяха да решат да я последват, щом тръгне на запад, от страх пред онова, което ги очаква, ако останат… въпреки че в похода щяха да ги чакат още по-тежки бедствия. Дори да опразнеше всички зърнохранилища в Мийрийн и да оставеше гражданите му да измрат от глад, как щеше да изхрани толкова много хора? Пътят пред нея бе изпълнен с тегоби, с кръвопролития и опасности. Сир Джора я беше предупредил за това. Беше я предупредил за толкова много неща… той… „Не, няма да мисля за Джора Мормон. Ще го задържа още малко.“ — Доведете търговския капитан — каза тя. Той навярно щеше да й донесе по-добри вести.
Но и тази надежда се оказа напразна. Господарят на „Тъмносиня звезда“ беше картец, затова се разплака, когато тя го запита за Ащапор.
— Градът лее кръв. Мъртъвци гният непогребани по улиците, всяка пирамида е превърната в боен лагер, а по пазарите няма ни храна, ни роби за продан. А горките дечица! Главорезите на Сатъра изловиха всички знатни момчета в Ащапор, за да ги превърнат в нови Неопетнени за продан, макар че ще минат години, докато ги обучат.
Това, което най-много изненада Дани, бе колко малко се изненада. Неволно си спомни за Ерое, онова момиче от Лхазарийн, което веднъж се бе опитало да защити, и какво го сполетя след това. „Същото ще стане и с Мийрийн, тръгна ли на поход.“ Робите от бойните ями, охранени и отгледани, за да убиват, вече проявяваха сприхавия си и необуздан нрав. Изглежда, си въобразяваха, че сега те владеят града и всеки мъж и жена в него. Двамина от тях бяха сред осемте обесени. „Нищо повече не мога да направя“ — каза си тя.
— Какво искате от мен, капитане?
— Роби — отвърна той. — Трюмовете ми са пълни до пръсване със слонова кост, амбра, кожи от зорсове и друга изящна стока. Предлагам да ви ги разменя за роби, за да ги продам в Лис и Волантис.
— Нямаме роби за продан — каза Дани.
— Моя кралице! — Даарио пристъпи напред. — Речният бряг е пълен с мийрийнци, които молят да им се разреши да се продадат на този картец. По-досадни са и от мухите. Дани беше потресена.
— Искат да станат роби?
— Онези, които идват, са речовити и знатни по род, кралице. Такива роби се ценят високо. В Свободните градове те ще бъдат възпитатели, писари, креватни роби и дори лечители и жреци. Ще спят в меки постели, ще ядат добра храна, ще живеят в имения. Тук са загубили всичко и живеят в страх от нищета.
— Разбирам. — Навярно не беше чак толкова стъписващо, ако всичко това за Ащапор бе вярно. Дани помисли малко. — Всеки мъж, който желае да продаде себе си в робство, може да го направи. Или жена. — Вдигна ръка. — Но нямат право да продават децата си, нито мъжете съпругите си.
— В Ащапор градът прибираше десятък от цената при размяната на всеки роб — каза Мисандей.
— Ние ще направим същото — реши Дани. Войните се печелеха колкото с мечове, толкова и със злато. — Десятък. В злато или сребро, или слонова кост. Мийрийн няма нужда от шафран, нито от карамфил и кожи на зорс.
— Ще бъде както повелихте, преславна кралице — каза Даарио. — Моите Бурни врани ще ви събират десятъка.
Дани знаеше, че щом Бурните врани ще й събират десятъка, поне половината злато ще се изгуби по пътя. Но Вторите синове не бяха подобри, а Неопетнените бяха колкото неподкупни, толкова и неграмотни.
— Но да се поддържат отчети — каза тя. — Потърсете сред освободените такива, които могат да четат, да пишат и да смятат.
След като въпросът му се уреди, капитанът на „Тъмносиня звезда“ се поклони и напусна. Дани помръдна неспокойно на абаносовата скамейка. Боеше се от онова, което предстоеше, но знаеше, че вече го е отлагала твърде дълго. Юнкай и Ащапор, заплахите за война, предложения за брак, предстоящият поход на запад, надвиснал над всичко това… „Трябват ми моите рицари. Трябват ми мечовете им, а и съветът им.“ И все пак мисълта, че отново ще види Джора Мормон, я караше да се чувства все едно, че е глътнала лъжица, пълна с мухи — гневни, възбудени, хапещи. Почти ги усещаше как бръмчат из корема й. „Аз съм кръвта на дракона. Трябва да бъда силна. Пламък трябва да изкарам в очите си, когато влязат, а не сълзи.“ — Кажете на Белвас да доведе рицарите ми — заповяда Дани преди да е променила намерението си. — Моите добри рицари.