— Лъжа! — Лицето на сир Джора потъмня. — Аз никога не бих хмогъл… Денерис, тъкмо аз те спрях да изпиеш онова вино.
— Да. И как точно разбра, че виното е отровно?
— Аз… аз просто подозирах… керванът донесе писмо от Варис, той ме предупреди, че ще има опити. Да, той искаше да те следя, но да не допускам да пострадаш. — Джора падна на колене. — Ако не бях им го казал аз, някой друг щеше да им го съобщи. Знаеш това.
— Зная, че си ме предал. — Тя докосна корема си, където беше умрял синът й Рего. — Зная, че един отровител се опита да убие сина ми, заради теб. Това зная.
— Не… не. — Той поклати глава. — Аз изобщо не исках… прости ми. Трябва да ми простиш.
— Трябва? — Много късно беше. „Трябваше да започне с молба за прошка.“ Не можеше да му прости, както й се искаше. Онзи продавач на вино го беше влачила вързан за коня й, докато от него не остана нищо. Не заслужаваше ли същото и човекът, който го беше довел?… „Това е Джора, моят свиреп мечок, дясната ми ръка, която никога не ме е проваляла. Отдавна щях да съм загинала без него.“ — Не мога да ти простя — каза тя. — Не мога.
— Но вие простихте на стареца…
— Той ме излъга за името си. Ти си продавал тайните ми на хора, които убиха баща ми и отнеха трона на брат ми.
— Аз те пазех. Сражавах се за теб. Убивах за теб. „Целуваше ме — помисли тя. — Предаваше ме.“ — Слязох долу в каналите като плъх. За теб.
„Щеше да е по-милостиво, ако беше умрял там.“ Дани не каза нищо. Нямаше какво да каже.
— Денерис — каза той, — аз те обичах.
Ето това беше. „Три измени ще познаеш. Веднъж за кръв, веднъж за злато и веднъж за любов.“ — Казват, че боговете не правят нищо без цел. Ти не загина в битка, така че те, изглежда, все още имат нужда от теб. Но не и аз. Повече няма да те търпя близо до себе си. Върнете се при своите господари в Кралски чертог и си получете опрощението, ако можете. Или заминете за Ащапор. Не се съмнявам, че кралят касапин има нужда от рицари.
— Не. — Той протегна ръка към нея. — Денерис, моля те, изслушай ме…
Тя плесна ръката му.
— Да не сте помислили да ме докоснете повече, нито да изричате името ми. До утре заран трябва да си съберете вещите и да напуснете този град. Ако ви намерят в Мийрийн след изгрев слънце, ще заповядам на Белвас Силния да ви откъсне главата. Ще го направя. Повярвайте. — Обърна му гръб. „Не мога да понеса да гледам лицето му.“ — Махнете този лъжец от очите ми — заповяда тя.
„Не трябва да плача. Не трябва. Ако се разплача, ще му простя.“ Белвас Силния сграбчи сир Джора и го повлече навън. Когато Дани се обърна, рицарят вървеше като пиян, залиташе и плетеше крака. Тя извърна поглед, докато не чу как вратите се отвориха и затвориха. Тогава се отпусна отново на абаносовата скамейка. „И той свърши. Баща ми и майка ми, братята ми, сир Вилем Дари, Дрого, който беше моето слънце и звезди, синът му, който умря в мен, а сега сир Джора…“ — Кралицата има добро сърце — каза Даарио и поглади тъмносините си бакенбарди, — но този е по-опасен от всичките Ознаковци и Меросовци, събрани в едно. — Силните му ръце погалиха дръжките на двата му еднакви меча, онези безсрамни златни жени. — Не е нужно да изричате думата, мое сияние. Само ми кимнете съвсем лекичко и вашият Даарио ще ви донесе мръсната му глава.
— Оставете го. Везните вече са изравнени. Да си ходи у дома. — Дани си представи как Джора върви под стари дъбове и високи борове, покрай разцъфтели храсти и сиви камъни, брадясали с мъх, и малки ледени ручейчета, стичащи се по стръмните склонове. Видя го как влиза в зала с таван от огромни греди, където псета спят край камината и мирисът на месо и медовина виси натежал във въздуха. — Засега свършихме — каза тя на капитаните си.
Единственото, което можа да направи, бе да затича нагоре по широките мраморни стъпала. Ирри й помогна да смъкне дворцовите одежди и да се преоблече в по-удобно облекло: торбести вълнени панталони, широка плъстена туника, пъстър дотракски елек.
— Вие треперите, халееси — каза момичето и коленичи да завърже сандалите на Дани.
— Студено ми е — излъга Дани. — Донеси ми книгата, която четох снощи.
Искаше да се изгуби сред думите, в други времена и по други места. Дебелият подвързан с кожа том бе пълен с песни и разкази за Седемте кралства. Детски приказки, честно казано: твърде безхитростни и красиви, за да са истинска история. Там всички герои бяха снажни и чаровни и човек можеше да различи предателите по шавливите им очи. Но въпреки това тя ги обичаше всички. Снощи бе чела за трите принцеси в Червената кула, заключени от краля заради греха, че са красиви.