Когато слугинята й донесе книгата, Дани лесно намери мястото, докъдето беше стигнала, но полза нямаше. Скоро се улови, че препрочита един и същи пасаж. „Сир Джора ми поднесе тази книга като брачен дар в деня, в който се венчах за хал Дрого. Но Даарио е прав, не трябваше да го прогонвам. Трябваше или да го задържа при мен, или да го убия.“ Играеше си на кралица, но понякога все още се чувстваше като уплашено момиченце. „Визерис все ми казваше каква тъпачка съм. Той наистина ли беше луд?“ Затвори книгата. Все още можеше да върне сир Джора, ако пожелаеше. Или да прати Даарио да го убие.
Избяга от избора си на терасата. Намери Регал заспал до изкуственото езерце — намотано кълбо от зелено и бронз, греещо се на слънце. Дрогон беше кацнал на върха на пирамидата, на мястото, където се беше издигала грамадната бронзова харпия преди тя да заповяда да я свалят. Като я видя, разпери криле и изрева. Визерион не се виждаше никакъв, но когато отиде до парапета и огледа хоризонта, зърна дале-че-далече светлите му криле, понесли се над реката. „Отишъл е на лов. С всеки ден стават все по-дръзки.“ Но все още се безпокоеше когато отлитаха много надалеч. „Един ден някой от тях може да не се върне“ — мислеше си.
— Ваша милост?
Тя се обърна и видя застаналия зад нея сир Баристан.
— Какво още искате от мен, сир? Аз ви пощадих, взех ви на служба при мен, сега ми дайте малко покой.
— Простете ми, ваша милост. Само че… сега, след като вече знаете кой съм… — Старецът се поколеба. — Един рицар на Кралската гвардия е пред очите на краля ден и нощ. По тази причина нашите клетви изискват да пазим личните му тайни също както и живота му. Но тайните на вашия баща вече по право принадлежат на вас, заедно с трона му и… мислех си, че може би ще имате въпроси към мен.
„Въпроси?“ Тя имаше сто въпроса. Хиляда. Десет хиляди. Защо не можеше един да измисли?
— Баща ми наистина ли беше луд? — попита Дани. „Защо питам това?“ Визерис казваше, че тези приказки за лудост били интрига на псетата на Узурпатора.
— Визерис беше дете, а кралицата го държеше под закрилата си, доколкото можеше. Сега съм убеден, че баща ви винаги е имал малко лудост у себе си. Но беше чаровен и щедър също така, затова му прощаваха малките грешки. Царуването му започна много обещаващо… но с годините грешките зачестиха, докато…
Дани го спря.
— Мислите ли, че искам да чуя това точно сега? Сир Баристан разсъди за миг.
— Навярно не. Не сега.
— Не сега — съгласи се тя. — Някой ден. Някой ден ще ми разкажете всичко. Доброто и лошото. Все пак може да се каже и нещо добро за баща ми, нали?
— Да, ваша милост. За него и за хората преди него. За вашия дядо Джеерис и неговия брат, за баща им Егон, за майка ви… и за Регар. Най-много за него.
— Жалко, че не съм го познавала. — Гласът й прозвуча тъжно.
— Жалко, че той не ви познаваше — каза старият рицар. — Когато сте готова, ще ви разкажа всичко.
Дани го целуна по бузата и го отпрати.
Слугините й донесоха агнешко със салата от стафиди и моркови, накиснати във вино, и горещ хляб, от който капеше мед. Не можа да хапне нищо. „Дали Регар е изпитвал такава умора? — зачуди се тя. — Или Егон след своето завоевание?“ По-късно, когато дойде време за сън, Дани взе Ирри в леглото при себе си за пръв път след кораба. Но дори когато потръпна в облекчение и сплете пръсти в гъстата черна коса на слугинята си, си представи, че я държи нейният Дрого… само че, кой знае защо, лицето му все се превръщаше в това на Даарио. „Ако искам Даарио, трябва само да го кажа.“ Лежеше, сплела крака с Ирри. „Днес очите му изглеждаха почти виолетови…“ Сънищата й бяха мрачни и тя на три пъти се събуди от кошмари. След третия път беше толкова неспокойна, че не можа да заспи. През наклонените прозорци струеше лунна светлина и посребряваше мраморния под. Хладен ветрец лъхаше през отворените врати към терасата. Ирри до нея спеше дълбоко, с полуразтворени устни, едната й гърда беше оголена. За миг Дани се изкуси, но искаше Дрого, или навярно Даарио. Не Ирри. Девицата бе сладка и опитна, но всичките й целувки ухаеха на дълг.
Тя стана и остави Ирри да спи сред лунните лъчи. Джикуи и Мисандей спяха в леглата си. Дани си наметна един халат и застъпва по мраморния под към терасата. Въздухът беше мразовит, но й харесваше допирът на тревата по пръстчетата на краката й и шумът на шепнещите си листа. Вълничките се гонеха по повърхността на езерцето за къпане и лунното й отражение танцуваше и потрепваше.