— Мой крал. Спри дотук.
— Казваш, че го е убила Санса. Защо я защитаваш?
„Защото Джоф за мен не беше нищо повече от пръска семе в утробата на Церсей. И защото заслужаваше да умре.“ — Издигал съм крале и съм убивал крале. Санса Старк е последният ми шанс за чест. — Джайм се усмихна криво. — Освен това ние кралеубийците, трябва да се подкрепяме. Ще си тръгнеш ли най-после?
Ръката й стисна здраво Клетвопазител.
— Да. И ще намеря момичето, и ще го опазя. Заради лейди майка й. И заради теб. — Поклони се сковано, обърна се и излезе.
Джайм поседя сам до масата, докато сенките не запълзяха из стаята. Когато мракът започна да се сгъстява, запали свещ и отвори Бялата книга на своята страница. Перо и мастило намери в едно чекмедже. Под последния ред, изписан от сир Баристан, вмъкна с непохватен почерк като на шестгодишно момче, научило първите си букви от майстера следното: „Победен в Шепнещия лес от Младия вълк Роб Старк през Войната на Петимата крале. Пленен в Речен пад и върнат срещу откуп при неизпълнено обещание. Отново пленен от Храбрата дружина и осакатен по заповед на техния главатар Варго Хоут, загубвайки десницата си от меча на Дзоло Дебелия. Върнат жив и здрав от Бриен, Девата на Тарт.“
Когато свърши, повече от три четвърти от страницата между златния лъв на пурпурния щит горе и празния бял щит отдолу все още бе незапълнена. Сир Джеролд Хайтауър бе започнал историята му, а сир Баристан Селми я беше продължил, но останалото Джайм Ланистър щеше да допише сам. Оттук нататък можеше да напише каквото си избере.
Каквото си избере…
ДЖОН
Вятърът от изток беснееше, толкова силен, че тежката клетка се тресеше всеки път, щом поривът му впиеше зъбите си в нея. Пищеше по Вала, разтърсваше леда и караше плаща на Джон да плющи в решетките. Небето беше оловносиво, слънцето — само бледа кръпка светлина зад облаците. Оттатък мъртвата зона Джон виждаше сиянието на хиляди лагерни огньове, но светлините им изглеждаха малки и безсилни срещу този сумрак и студ.
„Мрачен ден.“ Джон стисна с облечените си в дебели ръкавици ръце решетките и погледна надолу. Земята се бе изгубила в сянка, сякаш се беше сринала в бездънна яма. „Е, смъртта също е нещо като бездънна яма — помисли той — и когато този ден свърши, името ми също завинаги ще се покрие със сянка.“ Децата копелета се раждат от поквара и лъжи, казваха хората; самата им природа е безпътна и изменчива. Някога Джон смяташе да докаже, че грешат, да покаже на лорд баща си, че може да бъде също толкова добър и верен син като Роб. „Тук я оплесках.“ Роб се беше превърнал в крал герой; ако изобщо запомнеха Джон с нещо, то щеше да е като обърни-плащ, клетвопрестъпник и убиец. Радваше се, че лорд Едард не е жив да види този позор.
„Трябваше да остана в онази пещера с Игрит.“ Ако имаше живот отвъд този, надяваше се да й го каже. „Тя ще ми издере лицето като онзи орел, ще ме кълне като страхливец, но въпреки това ще й го кажа.“ Размърда ръката си, както го беше научил майстер Емон. Навикът се беше превърнал в част от него, а пръстите си трябваше да опази гъвкави, ако изобщо му се откриеше някакъв шанс да убие Манс Райдър.
Тази сутрин го бяха измъкнали след четири дни в леда, заключен в клетка пет на пет на пет стъпки, твърде ниска, за да стои, твърде тясна, за да може да изпъне гръб. Стюардите отдавна бяха открили, че храната и месото се запазват по-дълго в ледените складове, изсечени в основата на Вала… но не и затворниците.
— Ще умреш тук, лорд Сняг — беше му казал сир Алисър малко преди да затвори тежката дървена врата и Джон го беше повярвал. Но тази сутрин дойдоха и го измъкнаха навън, след което го откараха свит и треперещ в Кралската кула, за да застане отново пред Джанос Слинт с квадратната челюст.
— Старият майстер твърди, че не мога да те обеся — заяви Слинт. — Написал е на Котър Пайк и дори му стискаше да ми покаже писмото. Казва, че не си обърни-плащ.
— Емон е живял твърде дълго, милорд — увери го сир Алисър. — Умът му е помръкнал като очите му.
— Тъй де — каза Слинт. — Един слепец с верига на шията. За кого се мисли той?
„Той е Емон Таргариен — помисли Джон. — Син на крал, брат на крал, самият той е могъл да стане крал.“ Но не каза нищо.
— Въпреки всичко — заяви Слинт — няма да допусна да се говори, че Джанос Слинт несправедливо е обесил човек. Няма. Решил съм да ти дам последен шанс да докажеш, че си верен, както твърдиш, лорд Сняг. Един последен шанс да изпълниш дълга си, да! — Стана. — Манс Райдър иска да преговаря с нас. Той разбира, че вече няма шанс, след като тук е дошъл не кой да е, а самият Джанос Слинт, затова иска да преговаря. Но е страхливец и сам няма да дойде при нас. Знае кучият му син, че ще го обеся. Ще го обеся за краката горе от Вала, на въже, двеста стъпки дълго! Знае и не ще да дойде. Моли да пратим посланик при него.