— Изпращаме теб, лорд Сняг. — Сир Алисър се усмихна.
— Мен? Защо мен?
— Защото си бил с тия диваци — каза Торн. — Манс Райдър те познава. По-склонен ще е да повярва на теб.
Всичко беше толкова нелепо, че на Джон му се дощя да се изсмее.
— Криво сте ме разбрали. Манс ме подозираше от самото начало. Ако му се появя в лагера облечен отново в черно и говорещ от името на Нощния страж, ще разбере, че съм го предал.
— Той поиска пратеник и ние му пращаме — каза Слинт. — Ако си толкова страхлив, та да не можеш да се изправиш пред краля изменник, можем да те върнем в ледената килия. Но този път без кожите, мисля. Да.
— Няма нужда от това, милорд — каза сир Алисър. — Лорд Сняг ще направи каквото искаме от него. Той държи да ни покаже, че не е обърни-плащ. Иска да се докаже като верен мъж на Нощния страж.
Джон осъзна, че Торн е много по-умен от Слинт — цялата тази дивотия я беше замислил той. А той самият беше в капан.
— Ще отида — каза той отсечено.
— Милорд — напомни му Джанос Слинт. — Ще се обръщаш към мен с…
— Ще отида, милорд. Но правите грешка, милорд. Изпращате неподходящ човек, милорд. Само като ме види, Манс ще побеснее. Милорд би имал по-добър шанс да постигне примирие, ако изпрати…
— Примирие ли? — Сир Алисър се изкиска.
— Джанос Слинт не сключва примирия с престъпни диваци, лорд Сняг. Никога.
— Ние не те пращаме, за да преговаряш с Манс Райдър — каза сир Алисър. — Пращаме те да го убиеш…
Вятърът свиреше през решетките и Джон Сняг трепереше. Кракът му пулсираше от болка, главата — също. Не го биваше едно коте да убие, но ето ти го тук. „Капан.“ След като майстер Емон настоя, че Джон е невинен, лорд Джанос не посмя да го остави да умре в ледената килия. Това беше по-добре. „Честта ни не струва повече от живота ни, стига владенията да бъдат опазени“, бе казал Корин Полуръката на Ледени нокти. Трябваше да го помни. Дали щеше да убие Манс, или само да се опита и да не успее, диваците все едно щяха да го убият. Дори дезертьорството беше невъзможно: пред Манс той се беше доказал като лъжец и предател.
Когато клетката спря, Джон слезе и охлаби Дълъг нокът в ножницата. Портата се намираше на няколко крачки вляво от него, все още запречена от пръснатите останки от костенурката и гниещия труп на убития мамут. Имаше и други трупове, пръснати между потрошени бурета, втвърден катран и парчета изгоряло стъкло, всичко това — в сянката на Вала. Джон не изпитваше желание да се бави тук. Тръгна направо към дивашкия стан, покрай тялото на мъртвия великан, чиято глава беше разбита от камък. Един гарван теглеше парчета мозък от строшения череп на великана. Видя го, когато мина край него, и изграчи:
— Сняг! Сняг, сняг. — После разпери криле и литна.
От края на стана се появи самотен ездач и пое към него. Джон се зачуди дали Манс е излязъл да преговаря на ничия земя. „Това би могло да улесни нещата, макар че нищо не може да ги улесни.“ Но когато разстоянието между тях се смали, Джон видя, че конникът е нисък и набит, със златни гривни, проблясващи по дебелите му ръце, и бяла брада.
— Ха! — избоботи Тормунд, щом се озоваха един срещу друг. — Джон Сняг, враната. Направо се уплаших, като те видях.
— Не знаех, че можеш да се уплашиш от нещо, Тормунд. Дивакът да се ухили.
— Добре казано, момко. Виждам, че плащът ти е черен. На Манс няма да му хареса. Ако пак си дошъл да го сменяш, по добре се качвай обратно на вашия Вал.
— Пратиха ме да сключа примирие с краля отвъд Вала.
— Примирие? — Тормунд се засмя. — Каква дума само! Ха! Манс иска да говори, вярно. Но не съм сигурен, че ще иска да говори с теб.
— Аз съм този, когото изпратиха.
— Това го виждам. Ами да тръгваме тогаз. Искаш ли да се качиш?
— Мога да вървя.
— Здраво се бихте с нас тука. — Тормунд обърна гарона към лагера на диваците. — Ти и братята ти. Признавам ти го. Двеста убити — и цяла дузина великани. Самият Маг влезе в оная ваша порта и така и не излезе повече.
— Той умря от меча на един храбър мъж. Казваше се Донал Ноя.