— Тъй ли? Някой велик лорд ли ще да е този Донал Ноя? Някой от бляскавите ви рицари в стоманените им гащи?
— Ковач. Беше еднорък.
— Еднорък ковач е убил Могъщия Маг? Ха! Това ще да е било славна гледка. Манс ще направи песен от това, ще видиш. — Тормунд откачи меха си от седлото и го отпуши. — Това малко ще ни стопли. За Донал Ноя и за Могъщия Маг. — Отпи и го подаде на Джон.
— За Донал Ноя и за Могъщия Маг. — Мехът беше пълна с медовина, но толкова силна, че очите на Джон се насълзиха и по гърдите му преминаха горещи тръпки. След ледената килия и мразовитото спускане в клетката топлината беше добре дошла.
Тормунд взе меха, отпи и отри уста.
— Магнарят на Денн ни се закле, че ще я изкорми тая порта, тъй че всички да нахлуем през нея с песен на уста. И че ще срине целия Вал.
— Събори една част — каза Джон. — Върху главата си.
— Ха! — рече Тормунд. — Е, от Стир нямах много файда. Когато човек си няма ни брада, ни коса или уши, не можеш го хвана здраво, докато се биеш. — Караше коня си бавно, за да може Джон да куцука до него. — Какво му е на кракът ти?
— Стрела. Мисля, че беше на Игрит.
— Бива си я жена ти. Днес те целува, утре те нашари със стрели.
— Тя умря.
— Тъй ли? — Тормунд поклати тъжно глава. — Жалко. Да бях десет години по-млад, щях да си я открадна за мене. Каква коса имаше само! Е, най-горещите огньове гаснат най-бързо. — Надигна меха с медовината. — За Игрит, целунатата от огъня!
— За Игрит, целунатата от огъня — повтори Джон, когато Тормунд му подаде меха.
— Ти ли я уби?
— Моят брат. — Джон така и не разбра кой е, и се надяваше да не го научи никога.
— Проклети врани такива. — Тонът на Тормунд беше мрачен, но в същото време — странно добронамерен.
— Оня, Дългото копие, взе, че ми открадна дъщерята. Мунда, малката ми есенна ябълчица. Отмъкнал я направо от шатрата ми, с четиримата й братя наоколо. Торер проспал всичко, тъпакът му с тъпак, а Торвинд… е, Торвинд Питомния, това казва всичко, нали така? Младите се поопрели на момъка обаче.
— А Мунда? — попита Джон.
— Тя си е от моята кръв — каза гордо Тормунд. — Разпрала му долната устна и му отхапала половината ухо, а чувам, че по гърба си получил толкова драскотини, че наметалото не може да си облече. Ама иначе си го харесва много. И защо не? Той, знаеш, никога не се бие с копие. Никога не се е бил. Тъй че откъде мислиш, че му е дошло името?
Джон се засмя. Дори сега, дори тук. Игрит беше харесвала Рик Дългото копие. Дано си беше намерил радост с Мунда на Тормунд. Все някой трябваше да намери радост някъде.
„Ти нищо не знаеш, Джон Сняг“ — щеше да му каже Игрит. „Знам, че отивам да умра — помисли той. — Това поне го знам.“ — „Всички мъже умират — почти я чу как му отвръща, — и жените също, и всеки звяр, който лети, плува или бяга. Въпросът не е кога, Джон Сняг, въпросът е как.“ — „Лесно ти е да го кажеш — отвърна й той в ума си. — Ти умря храбро в битка, щурмувайки замъка на своя враг. А аз ще умра като един обърни-плащ и убиец.“ И нямаше да е смъртта му бърза, освен ако не дойдеше от върха на меча на Манс.
Скоро стигнаха шатрите. Беше си обичайният дивашки стан: пръснати безразборно огньове и дупки за нужници, мотаещи се хлапетии и кози, блеещи между дърветата овце, опънати да съхнат конски кожи. Тук нямаше нито план, нито ред, нито защита. Но имаше мъже, жени и животни навсякъде.
Мнозина не им обръщаха внимание, но срещу всеки, който ги подминеше по работата си, имаше десетина, които се спираха да ги изгледат: деца, наклякали край огньовете, стари жени, пещерни обитатели с боядисани лица, щурмоваци с нарисувани на щитовете им мечи нокти, змии и отсечени глави — всички се обръщаха да погледнат. Джон зърна и жени на копието, с развени коси от вятъра, въздишащ между боровете.
Тук нямаше истински хълмове, но бялата кожена шатра на Манс Райдър беше на един издигнат каменист склон точно в края на дърветата. Кралят отвъд Вала чакаше отвън и опърпаното му червено-черно наметало се развяваше на вятъра. С него беше Харма Песоглавата — беше се върнала от набезите си и лъжливите атаки по Вала, а също така и Варамир Шестте кожи, придружен от скалната котка и два дълги сиви вълка.
Като видяха кого е изпратил Стражът, Харма извърна глава и се изплю, а един от вълците на Варамир се озъби и изръмжа.
— Ти трябва да си или много смел, или много глупав — каза Манс Райдър. — Да се върнеш при нас, облякъл черно наметало.