— Какво друго да облече един мъж на Нощния страж?
— Убий го — каза Харма. — Върни му тялото в онази тяхна клетка и им кажи да пратят някой друг. Един обърни-плащ е по-лош и от псе.
— Предупредих те, че е лъжец. — Гласът на Варамир беше спокоен, но скалната му котка гледаше хищно Джон със сивите си очи. — Миризмата му никога не ми е харесвала.
— Прибери си ноктенцата, зверче. — Тормунд Ужаса на великаните скочи от коня си. — Момъкът е дошъл тук да чуе. Само го пипни с лапата си и може да се сдобия с онова наметало от скална котка, дето го искам.
— Тормунд Любовника на врани — изръмжа Харма. — Ти си един чувал с въздух, старче.
Превъплъщенецът беше със сиво лице, закръглени рамене и плешив, сив като мишка мъж с вълчи очи.
— Оседлаеш ли един кон, всеки може да го качи — рече той тихо. — Свържеш ли един звяр с човек, всеки превъплъщенец може да се пъхне в кожата му и да го яхне. Орелл се гърчотеше в перата си, тъй че му ги взех. Само че свързването е в двете посоки, варг. Сега Орелл живее в мене и ми шепне колко те мрази. А аз мога да се зарея над Вала и да видя с орловите му очи.
— Тъй че знаем — каза Манс. — Знаем колко малко бяхте, когато спряхте костенурката. Знаем колко дойдоха от Източен страж. Знаем как се стапят запасите ви. Катран, масло, стрели, копия. Даже стълбата ви я няма, а клетката може да вдигне само по няколко души. Знаем. А сега и ти знаеш, че знаем. — Отвори шатрата. — Влизай. Останалите чакайте тук.
— Какво, и аз ли? — каза Тормунд.
— Особено ти. Винаги.
Вътре беше топло. Под дупката за пушека гореше малък огън, а един мангал тлееше близо до купчината кожи, под които лежеше Дала, бледа и запотена. Сестра й я държеше за ръката. „Вал“, спомни си Джон.
— Съжалих, когато Джарл падна — каза й той. Вал го погледна със светлосивите си очи и каза:
— Той все се катереше много бързо.
Беше точно толкова хубава, колкото я помнеше — стройна, с пълни гърди, изящна, с високи скули и дебела плитка коса с меден цвят, падаща до кръста й.
— Времето на Дала е близо — обясни Манс. — Двете с Вал ще останат. Те знаят какво искам да кажа.
Джон се постара лицето му да е вкочанено като лед. „Достатъчно мръсно е да убия човек в собствената му шатра, докато преговарям за мир. Трябва ли да го убия пред жена му, докато се ражда детето им?“ Размърда пръстите на десницата си. Манс не носеше броня, но мечът му бе в ножницата на лявото му бедро. А имаше и други оръжия в шатрата — ками и кинжали, лък и колчан със стрели, копие с бронзов връх, полегнало до онзи голям черен… …рог!
„Боен рог, просто голям боен рог.“ — Да — каза Манс. — Рогът на Зимата, който някога надул Джорамум, за да вдигне великаните от земята.
Рогът беше огромен, седем стъпки по кривината и толкова широк при устието, че можеше да си напъха ръката вътре до лакътя. „Ако това е направено от зубър, бил е най-големият, живял някога на този свят.“ Отначало си помисли, че обковът е от бронз, но когато го приближи, видя, че е златен. „Старо злато, повече кафяво, отколкото жълто, и изписано с руни.“ — Игрит каза, че не си намерил рога.
— Да не мислиш, че само враните могат да лъжат? Много те харесах, като за копеле… но не ти се доверих. Човек трябва да спечели доверието ми.
Джон го погледна в очите.
— Щом имаш Рога на Джорамун, защо не го използва? Защо трябваше да си правиш труда да строиш костенурки и да пращаш хората на Денн да ни избият в постелите? Ако този рог е онова, за което се пее в песните, защо просто не го наду и да се свърши?
Отговори му Дала, Дала с издутия корем, легнала под камарата кожи до мангала.
— Ние, свободният народ, знаем неща, които вие, подгъващите коляно, сте забравили. Понякога късият път не е най-сигурният, Джон Сняг. Рогатия господар някога е казал, че магията е като меч без дръжка. Няма безопасен начин да го хванеш.
Манс прокара длан по извивката на огромния рог и каза:
— Никой не излиза на лов само с една стрела в колчана. Надявах се, че Стир и Джарл ще спипат братята ти и ще ни отворят портата. Отвлякох гарнизона ви с лъжливи набези и с подвеждащи щурмове. Боуен Марш глътна въдицата, както си знаех, но твоята банда сакати и сираци се оказа по-упорита, отколкото предполагах. Но не си мисли, че сте ни спрели. Истината е, че сте твърде малко, а ние — твърде много. Мога да продължа щурма тук и въпреки това да пратя хиляда души да прекосят Залива на тюлените на салове и да взема Източен страж откъм тила. Бих могъл да щурмувам и Сенчестата кула, знам подстъпите не по-зле от всеки друг. Мога да пратя хора и мамути да подкопаят портите и замъците, които сте изоставили, всички наведнъж.