— Защо не го направиш тогава? — Точно в този момент Джон можеше да извади Дълъг нокът, но поиска да чуе какво ще му каже дивакът.
— Кръв — каза Манс Райдър. — Накрая щях да спечеля, да, но щяхте да ми пуснете кръв, а моите хора загубиха достатъчно кръв.
— Загубите ти не са чак толкова тежки.
— Не и по твоите ръце. — Манс се взря в лицето на Джон. — Ти видя Юмрука на Първите. Знаеш какво стана там. Знаеш пред какво се бяхме изправили.
— Другите…
— Стават все по-силни със скъсяването на дните и колкото по-студени стават нощите. Първо те убиват, после пращат мъртъвците ти срещу теб. Великаните не могат да устоят срещу тях, нито хората на Денн, клановете от Ледената река и Роговите стъпала.
— А ти?
— И аз. — Ярост имаше в това признание и горчивина неизразима. — Реймън Червената брада, Баел Барда, Джендел и Горн, Господаря на Рога, всички тръгнаха на юг като завоеватели, но аз дойдох с подвита опашка, за да се скрия зад вашия Вал. — Той отново докосна Рога. — Ако бях надул Рога на Зимата, Валът щеше да падне. Така поне ме карат да вярвам песните. Сред моя народ има хора, които нищо повече не искат…
— Но падне ли Валът — каза Дала, — какво ще спре Другите? Манс я погледна с обичлива усмивка.
— Каква мъдра жена съм си намерил. Истинска кралица. — Обърна се отново към Джон. — Върни се и им кажи да отворят портата и да ни пуснат да минем. Ако го сторят, ще им предам Рога и Валът ще остане непокътнат до края на времето.
„Да отворим портата и да ги пуснем да минат.“ Лесно е да се каже, но какво щеше да последва? Великани, вдигащи стан сред руините на Зимен хребет? Канибали във вълчия лес, колесници, носещи се през земята на могилите, свободен народ, крадящ дъщерите на майстори на кораби и ковачи на сребро от Бял залив и жени на рибари от Камен бряг?
— Ти истински крал ли си? — изведнъж попита Джон.
— Никога не съм имал корона, нито съм си слагал задника на скапан трон, ако това питаш — отвърна Манс. — Родът ми е от най-долните и никой септон не е цапал главата ми с маслата си, замъци не притежавам, а кралицата ми носи кожи и кехлибар, а не коприни и сапфири. Аз съм си поборникът, аз съм си шутът, аз съм си арфистът. Човек не става крал отвъд Вала затова, че баща му е бил такъв. Свободният народ не би ме последвал заради името, тях не ги интересува кой брат пръв се е родил. Те тръгват след борците. Когато напуснах Сенчестата кула, имаше петима мъже, които вдигаха шум, как щели да станат кралски боклук. Тормунд беше един от тях, магнарят — друг. Другите трима убих, когато стана ясно, че по-скоро ще се бият, отколкото да тръгнат след мен.
— Можеш да убиващ враговете си — каза грубо Джон, — но как можеш да управляваш приятелите си? Ако пуснем хората ти да минат, имаш ли достатъчно сила да ги принудиш да пазят кралския мир и да се подчиняват на законите?
— Чии закони? Законите на Зимен хребет и на Кралски чертог? — Манс се изсмя. — Когато искаме закони, правим си ги сами. Можете да си задържите и кралското си правосъдие, и кралските си данъци. Аз ви предлагам Рога, не свободата ни. Няма да прегънем коляно пред вас.
— А ако откажем? — Джон не се съмняваше, че ще откажат. Стария мечок поне щеше да го изслуша, въпреки че щеше да го притесни идеята в Седемте кралства да нахлуят трийсет-четиридесет хиляди диваци. Но Алисър Торн и Джанос Слинт щяха да отхвърлят предложението тутакси.
— Ако откажете — заяви Манс Райдър, — Тормунд Ужаса на великаните ще надуе Рога на Зимата точно след три дни призори.
Можеше да отнесе посланието в Черен замък и да им каже за Рога, но ако оставеше Манс жив, лорд Джанос и сир Алисър щяха да изтъкнат това като доказателство, че все пак е обърни-плащ. Хиляда мисли пробягаха в главата на Джон. „Ако можех да разбия Рога, да го скърша тук и веднага…“ — но преди да е започнал да го обмисля, чу смътния зов на друг рог, едва доловим заради дебелите кожи на шатрата. Манс също го чу, намръщи се и отиде при входа. Джон го последва.
Отвън бойният рог се чуваше по-силно. Зовът му беше раздвижил дивашкия стан. Край тях притичаха трима мъже от Роговите стъпала, понесли дълги копия. Коне зацвилиха, великани зареваха на Древната реч и дори мамутите станаха неспокойни.