— Рогът на Предния отряд — каза Тормунд на Манс.
— Нещо иде насам. — Варамир седеше кръстосал крака на замръзналата земя, вълците му обикаляха неспокойно наоколо. Над него се рееше сянка и Джон вдигна глава и видя синкавосивите криле на орела. — От изток.
„Когато мъртъвците тръгнат по земята, стени, клади и мечове не значат нищо — припомни си Джон. — Не можеш да се биеш с мъртвите, Джон Сняг. Никой на света не го знае толкова добре като мен.“ Харма се навъси.
— От изток ли? Таласъмите би трябвало да са зад нас.
— От изток — повтори превъплъщенецът. — Иде нещо.
— Другите? — попита Джон. Манс поклати глава.
— Другите никога не идат, когато слънцето се е вдигнало. — През мъртвата зона затропаха колесници, пълни с воини, размахващи копия от заострена кост. Кралят изпъшка. — Къде си мислят, че отиват, в пъкъла да идат дано? Квен, върни тези тъпаци! Някой да доведе коня ми! Ще ми трябват и доспехите. — Манс се озърна подозрително към Вала. Горе между ледените парапети сламените войници си стояха невъзмутимо и събираха стрели, но от друга дейност и помен нямаше. — Харма, вдигай си щурмоваците. Тормунд, намери си синовете и ми осигури тройна фаланга от копия.
— Хубаво — рече Тормунд и се отдалечи с широки крачки. Дребният и сив като мишка превъплъщенец притвори очи и каза:
— Виждам ги. Идат по течението на потоците и пътеките на дивеча…
— Кой?
— Мъже. Мъже на коне. Мъже в стомана и мъже в черно.
— Врани. — Манс изрече думата като проклятие. — Да не би старите ми братя да са си въобразили, че ще ме спипат със свалени гащи, докато си говорим?
— Ако са се канили да атакуват, изобщо не са ми го казали. — Джон не можеше да го повярва. На лорд Джанос му липсваха хора, с които да нападне дивашкия стан. Освен това той беше от другата страна на Вала, а портата беше запечатана и запълнена с камък и лед. „Той си беше наумил друго вероломство, това не е негово дело.“ — Ако отново си ме излъгал, няма да си тръгнеш жив оттук — предупреди Манс. Телохранителите му доведоха коня и донесоха бронята. Из целия лагер хората се пръснаха тичешком по задачите си. Някои от мъжете започнаха да се строяват като за щурм срещу Вала, други навлязоха навътре в леса, жени подкараха коли с кучешки впрягове на изток, мамути потеглиха на запад. Той посегна над рамото си и извади Дълъг нокът тъкмо когато тънката редица на нападателите се появи от краищата на леса на триста разкрача от тях. Манс също извади меча си. — Значи нищо не знаеш за това, тъй ли? — попита той хладно Джон.
Бавно, като мед в студена утрин, войниците се изсипаха към дивашкия стан през трънливия прещип и дърветата, през коренища и камънаци. Диваците се понесоха да ги срещнат — надаваха бойни викове и размахваха тояги, бронзови мечове и кремъчни брадви. „Вик, сеч и храбра смърт“ — така братята на Джон описваха начина на бой, присъщ на диваците.
— Вярвай каквото си искаш — каза Джон на краля, — но нищо не знаех за тази атака.
Харма изтрополя край тях преди Манс да успее да отговори, яхнала начело на своите тридесет щурмоваци. Пред нея се понесе пряпорецът й: мъртво псе, набучено на копие, от което се лееше кръв на всяка крачка. Манс се загледа как малкия й отряд се вряза в редицата нападатели.
— Какво пък, може и истината да ми казваш — отвърна той. — Приличат на хора от Източния страж. Моряци на коне. Котър Пайк винаги е имал повече кураж, отколкото ум. Той надви Господаря на костите при Дългата могила, може да е решил, че и с мен ще се справи по същия начин. Ако е така, значи е глупак. Той няма хора, той…
— Манс! — доехтя вик. Беше съгледвач, изхвърчал от дърветата на запенен кон. — Манс, те са повече, обкръжили са ни, железни мъже, железни! Цяла орда железни мъже.
Манс изруга и се метна на седлото.
— Варамир, остани тук и пази Дала. — Кралят посочи с меча си Джон. — И дръж под око тая врана. Ако побегне, прережи му гръкляна.
— И още как! — Превъплъщенецът беше с една глава по-нисък от Джон и изглеждаше отпуснат, но скалната му котка можеше да разпори корема му с един удар на лапата си. — Идат и от север — каза Варамир на Манс. — По-добре тръгвай.
Манс надяна шлема си с гарвановите криле. Хората му също се качваха по конете.
— След мен!? — извика Манс. — Оформи клин! — Но когато се понесе през полето към нападателите, мъжете, които препуснаха да го догонят, загубиха всякакво подобие на строй.
Джон пристъпи към шатрата с мисъл за Рога на Зимата, но скалната котка прегради пътя му и замята опашка. Ноздрите на звяра се разшириха и от зъбите му затече слюнка. „Подушил е страха ми.“ Дух му липсваше повече от всякога. Двата вълка бяха зад него и ръмжаха.