— Знамена — чу той мърморенето на Варамир. — Златни знамена виждам, ох… — Един мамут изтътна край тях и изтръби. В дървената нула на гърба му имаше половина дузина стрелци. — Кралят… не…
Превъплъщенецът отметна глава и изкрещя. Крясъкът му беше съсипващ, разкъсващ ушите и наситен с предсмъртна болка. Варамир падна, загърчи се на земята, скалната котка също закрещя… а високо, високо в небето на изток, пред стената на облаците, Джон видя пламналия орел. За миг той лумна по-ярко от звезда, валмо от червено, златно и оранж, и крилете му диво забиха във въздуха, сякаш можеше да отлети надалече от болката. И полетя високо, високо, и все по-високо.
Вал изскочи от шатрата. Лицето й беше пребледняло.
— Какво стана? — Вълците на Варамир се хапеха, а скалната котка беше побягнала сред дърветата, но мъжът продължаваше да се гърчи на земята. — Какво му стана? — запита ужасена Вал. — Манс къде е?
— Там. — Джон посочи. — Отиде да се бие. — Кралят водеше раздърпания си клин сред гмежта на мъжете в желязо и мечът му бляскаше.
— Отишъл да се бие? Не може да е отишъл да се бие. Не сега! Тъкмо започна.
Джон загледа как нападателите се пръснаха пред кървавата кучешка глава на Харма. Щурмоваците крещяха, сечаха и гонеха мъжете в черно към дърветата. Но от леса прииждаха още мъже — тежка рицарска конница. Харма трябваше да се престрои и да възвие, за да ги посрещне, но половината от хората й бяха препуснали много напред.
Отвсякъде закънтяха бронзови тръби. „Диваците нямат тръби, само рогове.“ Те самите го знаеха не по-зле от него; звукът накара свободния народ да се разбяга, някои към полето на битката, други — назад. Някакъв мамут газеше през стадо овце, което трима души се мъчеха да подкарат на запад. Тъпаните забиха и диваците се разтичаха да се построят в карета и редици, но бяха твърде закъснели, твърде неорганизирани, твърде бавни. Врагът връхлиташе откъм леса, от изток и североизток, от север: три огромни колони тежка конница, все тъмна лъскава стомана и светли вълнени палта. Не бяха мъжете на Източен страж, беше цяла армия. „Нима е кралят?“ Джон беше не по-малко объркан от диваците. Възможно ли беше Роб да се е върнал? Да не би онова момченце на Железния трон най-после да се беше размърдало?
— Ти по-добре се прибери в шатрата — каза той на Вал.
В другия край на полето една от колоните беше помела Харма Песоглавата. Друга удари по фланга на копиеносците на Тормунд, докато той и синовете му отчаяно се мъчеха да ги отблъснат. Великаните обаче яхваха мамутите си и рицарите никак не харесаха това: той виждаше как конете цвилят и се дърпат назад при гледката на тези тътрещи се планини. Ала страхът беше обхванал и диваците — стотици жени и деца бягаха от битката и мнозина се натикваха право под копитата на гароните. Видя как кучешката кола на една старица възви на пътя на три колесници и ги накара да се натресат една в друга.
— Богове! — прошепна Вал. — Богове, защо го правят това?
— Влез в шатрата и остани с Дала. Тук не е безопасно. — Не че вътре щеше да е кой знае колко безопасно, но нямаше защо да й го казва.
— Трябва да намерим бабата — каза Вал.
— Ти си бабата. Аз ще остана тук, докато се върне Манс.
Беше изгубил Манс от очите си, но сега отново го видя — пробиваше си път с меча си през гъстата гмеж облечени в желязо конници. Мамутите бяха разбили средната колона, но другите две се затваряха като щипала. При източния край на становете няколко стрелци започнаха да мятат горящи стрели по шатрите. Видя как един мамут издърпа с хобота си един рицар от седлото и го запокити на четиридесет стъпки. Диваците пищяха, жени и деца бягаха, мъжете също. Някои поглеждаха мрачно Джон, но той стискаше Дълъг нокът в десницата си и никой не му посегна. Дори Варамир побягна — запълзя на четири крака.
А от дърветата се изсипваха още и още мъже, не само рицари, но и свободни конници, конни стрелци и ратници с метални шлемове и кожени ризници, десетки, стотици мъже. И над главите им плющяха знамена. Вятърът ги пердашеше с такава ярост, че Джон трудно можеше да различи гербовете, но успя да зърне морско конче, птици, цветен кръг. Свободния народ все пак надделяваше на чет, но нападателите имаха стоманени брони и тежки коне. В най-ожесточената част на полесражението Джон видя Манс, изправен на стремената. Червено-черното му наметало и грамадният шлем с гарвановите криле лесно го отличаваха. Беше вдигнал меча си и мъжете се стичаха към него, когато рицарският клин удари в тях с пики, мечове и брадви. Кобилата на Манс се надигна на задните си крака, зацвили и зарита, но едно копие я прониза в гърдите. След това го заля стоманеният прилив.