„Свърши се — помисли Джон. — Прекършват се.“ Диваците бягаха и хвърляха оръжието си, мъже от Роговите стъпала, обитатели на пещери и хора на Денн в люспестите си бронзови ризници, всички бягаха. Манс го нямаше, някой размахваше главата на Харма, набучена на прът. Редиците на Тормунд се бяха прекършили. Само великаните на мамутите си все още се държаха — малки островчета сред море от червена стомана. Огньовете се мятаха от шатра на шатра, някои от близките борове също пламваха. А през дима се появи нов клин от тежки ездачи на гърбовете на коне в бляскави сбруи. И над главите им плющяха най-големите знамена, кралски знамена, големи като чаршафи: едното жълто с дълги изострени нагоре червени езици, обгръщащи пламтящо сърце, а другото като лист ковано желязо, с черен елен, надигнал се на задните си крака и гънещ се под вятъра.
„Робърт“ — в един безумен миг си помисли Джон, но когато тръбите отново отекнаха и рицарите настъпиха, името, което извикаха, беше:
— Станис! Станис! СТАНИС!
Джон се обърна и влезе в шатрата.
АРЯ
Жената пред хана се поклащаше при всеки порив на вятъра. „Знам го този хан.“ Но нямаше бесило пред вратата, когато двете със сестра й Санса спаха тук под зоркото око на септа Мордейн.
— Няма да влезем — реши изведнъж Аря. — Може да има духове.
— Знаеш ли откога не съм пийвал чашка вино? — Сандор Клегейн се смъкна от седлото. — Освен това трябва да разберем кой държи Рубинения брод. Стой с конете, ако щеш, мене ми дреме на задника.
— А ако те познаят? — Сандор вече не си правеше труда да си крие лицето. Изглежда, вече не му „дремеше“ дали ще го познаят. — Могат да те вземат в плен.
— Нека се опитат. — Разхлаби дългия меч в ножницата, бутна вратата и влезе.
Аря едва ли щеше да има някога по-добра възможност да избяга. Можеше да яхне Страхливка и да отведе и Странник. Прехапа устна. После отведе конете в конюшнята и влезе след него.
„Познават го.“ Каза й го възцарилото се мълчание. Но не това бе най-лошото. Тя също ги познаваше. Не мършавия ханджия, нито жените, нито селските ратаи край огъня. А другите. Войниците. Познаваше войниците.
— Брат си ли търсиш, Сандор? — Ръката на Поливър беше бръкнала под корсажа на момичето в скута му, но сега я извади.
— Чаша вино търся. Ханджия, кана червено. — Клегейн хвърли шепа медници на пода.
— Не искам неприятности, сир — рече ханджията.
— Тогава не ме наричай сир. Устата му се разтрепера. — Глух ли си, тъпак? Вино поръчах. — След като мъжът се разтича, Клегейн викна: — Две чаши! И момичето е жадно.
„Само трима са“ — помисли Аря. Поливър я погледна крадешком, а момчето до него не я погледна изобщо, но третият се втренчи в лицето й. Беше мъж със среден ръст и телосложение и с толкова обикновено лице, че беше трудно човек да определи възрастта му. „Веселяка. Веселяка и Поливър, заедно.“ Момчето беше скуайър, ако се съдеше по възрастта и облеклото му. Имаше голяма бяла пъпка на носа и няколко червени по челото.
— Това да не е изгубилото се пале, дето разправяше сир Грегър? — попита той Веселяка. — Онова, дето се изпишкало на чергите и избягало?
Веселяка сложи предупредително ръка на рамото му и рязко поклати глава. Аря го разбра съвсем ясно.
Скуайърът — не, или не го интересуваше.
— Сир каза, че брат му палето подвило опашка, когато битката при Кралски чертог се разгорещила. Каза, че избягало със скимтене. — И се ухили на Хрътката.
Клегейн ги изгледа, без дума да каже. Поливър свали момичето от скута си и се надигна.
— Хлапака е пиян — каза той. Беше висок почти колкото Хрътката, макар и не толкова мускулест. Остра брада покриваше челюстите му — гъста, черна и грижливо подкастрена, но главата му беше почти плешива. — Не държи на вино, кво да го правиш.
— Да не пие тогава.
— Палето не плаши… — почна момчето, но Веселяка го хвана небрежно за ухото, изви го и то изпищя от болка.
Ханджията притича обратно с две чаши и кана върху калаен поднос. Сандор надигна каната към устата си. Аря видя как мускулите по врата му заиграха, докато гълташе. Когато я тресна на масата, половината вино беше пресушено.