Выбрать главу

— Сега можеш да налееш. И прибери тия скапани медници, че друго днес няма да получиш.

— Ние ще платим, като свършим пиенето — каза Поливър.

— Като си свършите пиенето, ще сгъделичкате ханджията да видите къде си крие златото. Както винаги.

Ханджията изведнъж се сети, че е забравил нещо в кухнята. Местните също напускаха, а момичетата вече ги нямаше. В гостилницата се чуваше само тихото пращене на огъня в камината. „Май и ние трябва да си ходим“ — помисли Аря.

— Ако търсиш сира, много си закъснял — рече Поливър. — Той беше в Харънхъл, но сега не е. Кралицата го повика. — Аря забеляза, че носи три оръжия на колана си: дълъг меч на лявото бедро, а на дясното кама и по-тънко оръжие, много дълго за нож и доста късо за меч. — Крал Джофри е умрял — добави Поливър. — Отровили го на брачния му пир.

Аря пристъпи още крачка навътре. „Джофри е умрял.“ Почти го виждаше пред себе си, с русите му къдрици и злата усмивка на дебелите му меки устни. „Джофри е умрял!“ Знаеше, че трябва да е щастлива, но кой знае защо, се чувстваше празна отвътре. Джофри беше умрял, но щом и Роб беше мъртъв, какво значение имаше това?

— Това са то храбрите братя на Кралската гвардия — изсумтя презрително Хрътката. — Кой го е убил?

— Дяволчето, така мислят. Той и женичката му.

— Каква женичка?

— Не знаеш ли. Оная, севернячката. Щерката на Зимен хребет. Чухме, че убила краля със заклинание, а после се превърнала във вълк с големи кожени криле като прилеп и отлетяла от прозореца на една кула. Но е оставила джуджето и Церсей се кани да му вземе главата.

„Това е тъпо — помисли Аря. — Санса знае само песни, не и заклинания, и никога не би се омъжила за Дяволчето.“ Хрътката седна на пейката до вратата. Устата му трепна — само изгорената страна.

— Трябвало е да го хвърли в адски огън и да го опече. Или да го гъделичка, докато месечината почернее. — Надигна чашата с вино и я пресуши на един дъх.

„И той е от тях — помисли Аря. — Същият като тях е. Трябва да го убия, докато спи.“ — Сир Грегър е завзел Харънхъл? — попита Сандор.

— То пък едно завземане беше — отвърна Поливър. — Наемниците се разбягаха, като разбраха, че идем, останаха само неколцина. Един от готвачите ни отвори слугинската порта, да си го върне на Хоут дето му отрязал крака. — Изкиска се. — Оставихме го да ни готви, оставихме и една-две пачаври да ни топлят леглата, а останалите изклахме.

— Всички! — възкликна Аря.

— Е, сир запази Хоут, да му мине по-весело времето.

— Черната риба още ли е в Речен пад? — попита Сандор.

— Не за дълго — отвърна Поливър. — Под обсада е. Старият Фрей ще обеси Едмур Тъли, ако не предаде замъка. Сега единствената по-сериозна битка е край Драконово дърво. Блакууд и Бракън. Бракънови вече са наши.

Хрътката наля чаша вино за Аря и друга за себе си, и я изпи, загледан в огъня в камината.

— Птиченцето отлетяло, викаш? Е, сигурно е адски добре за нея. Дриснала на главата на Дяволчето и отлетяла.

— Ще я намерят — увери го Поливър. — Дори да струва половината злато на Скалата на Кастърли.

— Хубавичка била, чувам — намеси се Веселяка. — Сладка като мед. — Млясна с устни и се усмихна.

— И възпитана — съгласи се Хрътката. — Истинска малка лейди. Не като проклетата си сестра.

— Те и нея ще намерят — каза Поливър. — Сестрата. Гласят я за копелето на Болтън, чувам.

Аря отпи от виното, за да не могат да видят устата й. Не разбираше за какво говори Поливър. „Санса няма друга сестра.“ Сандор Клегейн се изсмя високо.

— Какво толкова му е смешното? — попита Поливър. Хрътката дори не погледна Аря.

— Ако исках да го знаеш, щях да ти го кажа. Има ли кораби при Солниците?

— При Солниците? Откъде да знам? Чух, че търговците се върнали до Девиче езеро. Рандил Тарли взел замъка и затворил Мутън в една кула. Нищо не съм чул за Солниците.

Веселяка се наведе над масата.

— Какво, ще заминеш по море, без да се сбогуваш с брат си? — Въпросът му смрази Аря. — Сир ще предпочете да се върнеш с нас в Харънхъл, Сандор. Бас държа. Или в Кралски чертог…

— Заеби. Майната му на него. Майната ви.

Веселяка сви рамене, изправи се и посегна с ръка зад главата си да се почеше по гърба. И тогава всичко сякаш стана наведнъж: Сандор скочи, Поливър измъкна дългия си меч, ръката на Веселяка изплющя като в мъгла и нещо сребристо проблесна във въздуха през гостилницата. Ако Хрътката не се беше дръпнал, ножът сигурно щеше да се забие в гърлото му, но вместо това само изфуча покрай ребрата му, заби се и затрепера в стената до вратата. И тогава той се изсмя — с толкова хладен и кух смях, сякаш отекна от дъното на дълбок кладенец.