— Има ли злато, скрито в селото? — изрева тя, след като го прониза в гърба с ножа. — Сребро има ли? Камъни? — Заби ножа още два пъти. — Храна има ли? Къде е лорд Берик? — Вече беше върху него и продължаваше да мушка. — Къде отиде той? Колко души бяха с него? Колко рицари? Колко стрелци? Колко, колко, колко, колко, колко, колко? Има ли злато в селото?
Когато Сандор я вдигна от него, ръцете й бяха червени и лепкави.
— Стига — каза само той. Сам кървеше като заклана свиня и влачеше единия си крак.
— Има още един — напомни му Аря.
Скуайърът беше издърпал ножа от корема си и се мъчеше да спре кръвта с ръце. Когато Хрътката го надигна, той запищя и зарева като бебе.
— Милост — захлипа, — моля ви! Не ме убивайте, Майчице, смили се!
— Приличам ли на проклетата ти майчица? — Хрътката изобщо не приличаше на човек. — Ти и тоя си го убила — каза той на Аря. — Разпрала си му червата, той е свършил. Само че ще мре дълго. Момчето явно не го чу.
— Аз дойдох за момичетата — заскимтя той. — Да ме направят мъж, рече Поли… Моля ви, заведете ме в някой замък, заведете ме при майстер, баща ми има злато… беше само за момичетата… милост, сир.
Хрътката го зашлеви през лицето.
— Не ме наричай сир! — Обърна се към Аря. — Тоя е твой, вълчице. Ти го направи.
Тя го разбра. Отиде при Поливър и клекна в локвата кръв, докато свали колана му. До камата му висеше по-тънко оръжие, твърде късо за мъжки меч… но в ръката й легна по мярка.
— Помниш ли къде е сърцето? — попита Хрътката. Тя кимна. Скуайърът се ококори.
— Милост…
Игла се хлъзна между ребрата му и тя му даде милост.
— Добре. — Гласът на Сандор беше хриплив от болката. — Щом тия са дошли тук за брантии, Грегър сигурно държи брода, както и Харънхъл.
Още от палетата му могат да дойдат тук всеки момент, а за днес избихме достатъчно дупедавци.
— Къде ще отидем? — попита тя.
— В Солниците. — Той се подпря на рамото й, за да не падне. — Вземи вино, вълчице. И вземи колкото монети им се намират, ще ни трябват. Ако има кораби при Солниците, можем да стигнем в Долината по море. — Устата му затрепера и от отсеченото ухо рукна още кръв. — Може пък лейди Лиза да те омъжи за нейния малък Робърт. Виж, такава венчавка бих искал да видя! — Почна да се смее, но изстена.
Когато дойде време за тръгване, Аря трябваше да му помогне да се качи на гърба на Странник. Беше завързал парче плат около врата си и друго около бедрото, и беше взел плаща на скуайъра от закачалката до вратата. Плащът беше зелен, със зелена стрела на бяла ивица, но когато Хрътката го смачка и го притисна до ухото си, много бързо стана червен. Аря се страхуваше, че ще падне още щом тръгнат, но той успя някак да се задържи на седлото.
Не можеха да рискуват с онзи, който държеше Рубинения брод, затова вместо да тръгнат по кралския път свърнаха на югоизток, през обрасли с тръни поля, гори и блата. Минаха часове, докато стигнат бреговете на Тризъбеца. Реката покорно се беше върнала в обичайното си русло и кафявият й бяс се бе укротил. „И тя се е уморила“ — помисли Аря.
Досами реката намериха няколко върби, израсли между огладени от водата скали. Скалите и дърветата образуваха нещо като естествено укрепление, където можеха да се скрият откъм реката, както и откъм пътя.
— Тук става — рече Хрътката. — Събери дърва за огън. — Когато слезе, се хвана да един клон, за да не падне.
— Димът няма ли да се вижда?
— Който иска да ни намери, стига му само да тръгне по кръвта ми. Вода и дърва. Но първо ми донеси меха с вино.
След като накладе огъня, Сандор намести шлема си в пламъците, изля половината мях вино в него и после се изтегна върху една покрита с мъх скала, сякаш не мислеше да става повече. Накара Аря да измие плаща на скуайъра и да го нареже на ивици. Те също отидоха в шлема.
— Ако имах повече вино, щях да се напия до смърт. Май трябва да те върна в оня скапан хан за още два-три мяха.
— Не — каза Аря. „Няма да ме прати, нали? Ако го направи, просто ще го оставя и ще си замина.“ Сандор се изсмя, като видя страха на лицето й.
— Шега, вълчице. Скапана шега. Намери ми една пръчка, ей толкоз дълга и да не е много дебела. И измий калта от нея. Мразя вкуса на кал.
Първите две пръчки, които му донесе, не му харесаха. Докато намери подходяща, огънят беше опушил черната кучешка муцуна чак до ушите. Вътре виното кипеше лудо.