Извади Игла и тя блесна в ръката й. Поливър поне я беше опазил гладка и остра. Извърна се настрани в стойката на „танцуващ по водата“, без дори да се замисли. Мъртвите листа изпукаха под краката й. „Бърза като змия — каза си. — Гладка като коприна.“ Очите му се отвориха.
— Помниш ли къде е сърцето? — попита я с хриплив шепот. А тя се вкочани като камък.
— Аз… аз само…
— Не ме лъжи! — изръмжа той. — Мразя лъжците. Още повече мразя жалките измамници. Хайде, направи го. — След като Аря не помръдна, той каза: — Аз убих онова касапче. На две го посякох и се смях после. — Издаде някакъв странен звук и чак след миг тя осъзна, че хлипа. — И онова птиченце, хубавата ти сестричка, стоях там в белия плащ и ги оставих да я бият. Взех й проклетата песен, тя не поиска сама да ми я даде. Мислех и нея да взема. Трябваше. Трябваше да я начукам до кръв и да й изтръгна сърцето, а не да я оставя за онова джудже. — Болката сгърчи лицето му. — Да те моля ли искаш, кучко? Направи го! Дара на милостта… отмъсти за твоя малък Микаел…
— Мика. — Аря отстъпи назад. — Ти не заслужаваш дара на милостта.
Хрътката я загледа как оседлава Страхливка — с блеснали от треската очи. Не се и опита да се надигне и да я спре. Но когато я яхна, й каза:
— Един истински вълк щеше да довърши едно ранено животно. „Може би някои истински вълци ще те намерят — помисли Аря. — Може би ще те подушат, когато слънцето се скрие.“ Тогава щеше да разбере какво правят вълците с кучетата.
— Не трябваше да ме удряш с брадвата — каза тя. — Трябваше да спасиш майка ми. — Обърна коня си и го подкара, без да се обърне повече назад.
Една ярка утрин, шест дни по-късно, стигна до едно място, където Тризъбецът започваше да се разширява и да мирише повече на сол, отколкото на дървета. Задържа се близо до водата, подминавайки ниви и ферми, и малко след пладне пред очите й се появи град. „Солниците“, каза си Аря с надежда. Над градчето се извисяваше малък замък: всъщност не повече от укрепление, една-единствена висока цитадела с двор и външна стена. Повечето дюкяни, ханове и пивници около залива бяха оплячкосани или изгорени, макар че някои все още изглеждаха обитавани. Но пристанището си беше там, а на изток се простираше Рачия залив — водите му проблясваха синьо-зелени на слънцето.
И имаше кораби.
„Три — помисли Аря, — има три.“ Двата бяха речни галери, плоскодънни груби съдове, направени така, че да газят водите на Тризъбеца. Третият беше по-голям, с два реда гребла, позлатен нос и три високи мачти със свити пурпурни платна. Корпусът му също беше боядисан пурпурно. Аря подкара Страхливка към кейовете, за да види по-добре. Странниците не изглеждат толкова странно в едно пристанище, както в някое малко селце, а и никой, изглежда, не се интересуваше нито коя е, нито защо е тук.
„Трябва ми сребро.“ Аря прехапа устна. Бяха намерили един елен и няколко медни монети у Поливър, осем сребърника у пъпчивия скуайър, когото беше убила, и само два петака в кесията на Веселяка. Но Хрътката я беше накарал да му смъкне ботушите, да разреже прогизналите му от кръвта дрехи и тя беше намерила по един елен в носа на всеки ботуш и три златни дракона, зашити в подплатата на кожения му елек. Сандор обаче бе задържал всичко. „Не беше честно. Бяха колкото негови, толкова и мои.“ Ако му беше дала дара на милостта… Но не му го даде. Да се върне не можеше, нито можеше да се моли за помощ. „Почнеш ли да се молиш за помощ, никога не я получаваш.“ Трябваше да продаде Страхливка и да се надява, че ще вземе достатъчно.
Конюшнята се оказа изгорена, разбра тя от едно момче при кейовете, но собственичката й все още търгуваше зад септата. Аря я намери лесно: едра грубовата жена, която отдалече лъхаше на конска миризма. Тя хареса Страхливка още от пръв поглед, попита Аря как се е сдобила с нея и се ухили, като чу отговора.
— Добре е гледана кобилата, това се вижда, и несъмнено е принадлежала на някой рицар, миличка — рече тя. — Но не ми ги разправяй на мен тия, рицарят не е бил умрелия ти брат. Много години съм си имала работа с оня замък, тъй че ги знам благородниците. Тая кобила е гледана добре, ама ти не си. — Ръгна пръст в гърдите на Аря. — Намерила си я по пътя или си я откраднала, така ще да е било. Само така едно кльощаво мъниче като теб може да яхне рицарски кон.
Аря прехапа устна.
— Значи ли това, че няма да я купите? Жената се изкикоти.