Чу къркоренето на птиците в гарванарника, прибра книжата си и се заизкачва по стъпалата да ги нахрани. С радост забеляза, че са дошли още три нови гарвана.
— Сняг — заграчиха му те. — Сняг, сняг, сняг.
Той ги беше научил на това. Но дори с новите птици гарванарникът изглеждаше отчайващо пуст. Малко от птиците, пратени от Емон, се бяха върнали. „Една от тях обаче е стигнала до Станис. Една е намерила Драконов камък и един крал, който все още не е безразличен.“ На хиляда левги на юг, знаеше Сам, баща му беше присъединил дома Тарли към каузата на момчето на Железния трон, но нито крал Джофри, нито малкият крал Томен се бяха размърдали, когато Стражът ги призова за помощ. „Каква полза от един крал, който не иска да защити владенията си?“ — помисли си той сърдито, спомнил си за нощта на Юмрука на Първите и за ужасния път до Цитаделата на Крастър през мрака, страха и падащия сняг. Хората на кралицата бяха неспокойни, вярно, но поне бяха дошли.
Същата нощ на вечеря Сам се огледа за Джон Сняг, но не го видя никъде в сводестата като пещера каменна зала, където братята се хранеха сега. Накрая седна на една пейка близо до приятелите си. Пип тъкмо разправяше на Ед Скръбния за състезанието, което си бяха направили да видят кой от сламените войници ще събере повече стрели.
— Ти водеше почти до края, но Ват от Дълго езеро събра още три стрели в последния ден и те мина.
— Никога в нищо не печеля — оплака се Ед Скръбния. — Виж, на Ват боговете винаги се усмихваха. Когато диваците го изритаха от Моста на черепите, не знам как стана, ама падна точно в един хубав дълбок вир. Е, не е ли това късмет, да се разминеш с всички ония скали?
— Отвисоко ли падна? — поиска да разбере Грен. — Падането в този вир спаси ли му живота?
— Не — каза Ед Скръбния. — Той вече си беше умрял от брадвата в главата. Все пак голям късмет извади, че не се удари в скалите.
За тази вечер Трипръстия Хоб им беше обещал печен мамутски бут, може би с надеждата да събере повече гласове. „Ако това му е било намерението, да беше избрал някой по-млад мамут“ — помисли Сам, докато теглеше една жила, заседнала между зъбите му. Въздъхна и бутна яденето настрана.
Скоро предстоеше ново гласуване и напрежението тежеше във въздуха по-тежко от дима. Котър Пайк седеше при огъня, обкръжен от щурмоваци на Източен страж. Сир Денис Малистър беше при вратата с по-малка група мъже от Сенчеста кула. „Джанос Слинт е взел най-доброто място — прецени Сам, — по средата между пламъците и лавиците.“ Разтревожи го, че видя до него Боуен Марш. Беше с хлътнали страни и отпаднал, главата му все още беше увита с лен, но слушаше всичко, което му разправяше лорд Джанос. Когато изтъкна това на приятелите си, Пип каза:
— Ти погледни ей натам. Сир Алисър шепне нещо на Отел Ярвик. След вечерята майстер Емон стана и попита братята дали желаят а се изкажат преди да си пуснат знаците. Ед Скръбния се надигна, мрачен, както винаги.
— Аз искам само да кажа на тоя, дето гласува за мен, че от мен определено ще излезе ужасен лорд-командир. Но същото се отнася и за другите.
След него взе думата Боуен Марш, който се изправи и застана с ръка на рамото на лорд Слинт.
— Братя и приятели, моля ви моето име да бъде оттеглено от този избор. Раната още ме мъчи, а задачата, боя се, е прекалено тежка за мен… но не и за лорд Джанос, който много години командваше златните плащове в Кралски чертог. Нека всички да му дадем подкрепата си.
Сам чу сърдито мърморене откъм страната на Котър Пайк, а сир Денис погледна към един от приятелите си и поклати глава. „Твърде късно, белята е направена.“ Зачуди се отново къде е Джон и защо е останал настрана.
Повечето братя бяха неграмотни, затова по традиция изборът ставаше като пускат знаци в едно голямо желязно котле, което Хоб Трипръстия и Оуен Тъпака бяха донесли от кухнята. Буренцата със знаците бяха в един ъгъл зад тежка конопена завеса, така че гласуващите можеха да направят избора си, без да ги видят. Човек имаше право да пусне глас и за свой приятел, ако е на дежурство, така че някои мъже взимаха по два знака, по три или по четири, а сир Денис и Котър Пайк гласуваха от името на гарнизоните, които бяха оставили в замъците си.