Резките думи избиха от главата на Джон цялата симпатия, която може би беше изпитал към крал Станис.
— Аз обичах брат си — отвърна той.
— И аз моя. Но те все пак бяха каквито бяха, ние също. Аз съм единственият истински крал във Вестерос, на север или на юг. А ти си копелето на Нед Старк. — Станис го изгледа с тъмносините си очи. — Тивин Ланистър е провъзгласил Рууз Болтън за свой Гарант на Севера, като награда за това, че измени на брат ти. Железните хора се бият помежду си след смъртта на Бейлон Грейджой, но още държат Рова на Кайлин, Дълбоки лес, Тореново тържище и повечето от Камен бряг. Земите на баща ти кървят, а аз нямам нито силата, нито времето да запуша раните. Нужен ми е лорд на Зимен хребет. Законен лорд на Зимен хребет.
„Мен има предвид“ — помисли стъписан Джон.
— Зимен хребет вече го няма. Теон Грейджой го опожари.
— Гранитът не гори лесно — каза Станис. — Замъкът може да се възстанови. Не стените правят господаря, а самият човек. Вашите северняци не ме познават, нямат повод да ме обичат, но на мен ми е нужна тяхната сила за предстоящите битки. Нужен ми е един син на Едард Старк, за да ги спечеля под моето знаме.
„Иска да ме направи лорд на Зимен хребет.“ Вятърът се усилваше. Джон се чувстваше толкова замаян, че се уплаши да не го издуха от Вала.
— Ваша милост — каза той, — вие забравяте. Аз съм Сняг, не съм Старк.
— Ти си този, който забравя — отвърна крал Станис. Мелисандра сложи топлата си ръка на рамото на Джон.
— Един крал може да премахне покварата на незаконното рождение с един замах, лорд Сняг.
„Лорд Сняг.“ Сир Алисър Торн го беше нарекъл така, на подигравка заради копелдашкия му произход. Много от братята му също бяха свикнали да използват това име, някои с добро чувство, други — за да го наранят. Но изведнъж в ушите на Джон то прозвуча другояче. Прозвуча… вярно.
— Да — каза той колебливо, — кралете и преди са узаконявали копелета, но… аз все пак съм брат на Нощния страж. Коленичих пред едно дърво на сърцето и се заклех да нямам земи и да не ставам баща на деца.
— Джон. — Мелисандра беше толкова близо, че той усещаше топлината на дъха й. — Р’хлор е единственият истински бог. Една клетва, дадена пред някакво дърво, няма повече сила, отколкото ако си я изрекъл на обувките си. Отвори си сърцето и нека Светлината на Господа да влезе в него. Изгори тези язови дървета и приеми Зимен хребет като дар от Бога на Светлината.
Когато Джон беше много малък, твърде малък, за да може да разбере какво е да си копеле, той често мечтаеше, че един ден Зимен хребет може да стане негов. По-късно — вече беше по-голям — тези мечти го караха да се срамува. Зимен хребет щеше да остане в ръцете на Роб и след това на неговите синове, или на Бран, или на Рикон, ако Роб умре бездетен. А след тях идваха Санса и Аря. Дори да мечтае за друго му се струваше нечестно, все едно че ги предаваше в сърцето си, желаейки тяхната смърт. „Никога не съм искал това — помисли той, застанал пред синеокия крал и червената жена. — Обичах Роб, обичах ги всички… Никога не съм искал нищо лошо да им се случи, но се случи. И сега съм само аз.“ Трябваше само да изрече думата и щеше да е Джон Старк, и никога повече Сняг. Трябваше само да обрече верността си на този крал, и Зимен хребет беше негов. Трябваше само да… … да престъпи клетвите си отново.
„И този път няма да е измама.“ За да получи замъка на баща си, трябваше да се обърне срещу бащините си богове.
Крал Станис отново се загледа на север, златният му плащ се развя на раменете му.
— Възможно е да съм сбъркал с теб, Джон Сняг. И двамата знаем какво се говори за копелетата. Възможно е да ти липсва чувството за чест на баща ти или бойните умения на твоя брат. Но ти си оръжието, което Господ ми е дал. Аз те намерих тук, тъй както ти намери скритото драконово стъкло под Юмрука, и съм решен да те използвам добре. Дори Азор Ахай не е спечелил сам своята война. Аз убих хиляда диваци, други хиляда взех в плен, а останалите разпръснах, но и двамата знаем, че те ще се върнат. Мелисандра е видяла това в нейните пламъци. Този Тормунд Гръмовния юмрук сигурно още в този момент ги прегрупира и готви нов щурм. А колкото повече си пускаме кръв един на друг, толкова по-слаби ще бъдем, когато ни връхлети истинският ни враг.
Джон беше стигнал до същия извод.