За миг Тирион престана да диша.
— Ти?
— Е, в по-голямата си част. — Джайм беше измършавял, с отрязана коса. — Едната си ръка оставих в Харънхъл. Довеждането на Храбрата дружина през Тясното море не беше от най-добрите хрумвания на татко. — Вдигна ръката си и Тирион видя чукана.
От устните му се изтръгна горчив смях.
— О, богове! Джайм, съжалявам, но… боговете дано са добри, виж ни и двамата. Безръкия и Безносия, момчетата на Ланистър.
— Имаше дни, в които ръката ми вонеше толкова лошо, че съжалявах, че не съм без нос. — Джайм наведе факлата и светлината окъпа лицето на брат му. — Да, наистина белегът е впечатляващ.
Тирион извърна очи от блясъка.
— Накараха ме да се бия в истинско сражение, без големият ми брат да е до мен, за да ме защити.
— Чух да разправят, че едва не си изгорил целия град.
— Мръсна лъжа. Изгорих само реката. — Тирион изведнъж си спомни къде е и защо. — Ти да ме убиеш ли си дошъл?
— Ей на това му се вика неблагодарност. Май трябва да те оставя да гниеш тук, докато се научиш на малко учтивост.
— Гниенето не е съдбата, която ми е приготвила Церсей.
— Е, не е, ако трябва да говорим честно. Трябва да те обезглавят тази заран, на терена за турнирите.
Тирион се изсмя.
— Ядене ще има ли? Ще трябва да ми помогнеш за последните ми слова, мисълта ми бяга като плъх в мазе.
— Няма да ти трябват последни слова. Освобождавам те. — Гласът на Джайм прозвуча странно сериозно.
— Кой каза, че трябва да ме освободиш?
— Знаеш ли, почти бях забравил какъв досаден дребосък си. Май наистина трябва да оставя Церсей да ти вземе главата.
— О, не, няма да го направиш. — Тирион тръгна. — Горе ден ли е, или нощ? Загубих чувство за време.
— Три след полунощ е. Градът спи. — Джайм пъхна факлата в скобата на стената между килиите.
Коридорът беше слабо осветен и Тирион едва не се препъна в тъмничаря, проснат върху студения каменен под.
— Мъртъв ли е?
— Спи. Другите трима — също. Евнухът сипа във виното им отвара от сънниче, но само малко, за да не ги убие, Така поне се кълне. Чака ни на стълбището, облечен в халат на септон. Ти слизаш долу при каналите и оттам — до реката. В залива чака една галера. Варис има агенти в Свободните градове, които ще ти осигурят достатъчно средства… но гледай да не будиш подозрения. Церсей ще прати хора подир теб, не се съмнявам. Няма да е зле да си измислиш друго име.
— Друго име ли? О, как не. И когато Безликите дойдат да ме убият, ще им кажа: „Моля ви, грешите, аз съм друго джудже с белег на лицето.“ Двамата Ланистъри се изсмяха на цялата тази нелепица. После Джайм коленичи и го целуна по бузите и устните му леко забърсаха напуканата кора на белега.
— Благодаря ти, братле — каза Тирион. — За живота ми.
— Това беше… дълг. — Странен беше гласът на Джайм.
— Дълг ли? — Той килна глава на една страна. — Не разбирам.
— Нищо. Някои врати е по-добре да си останат затворени.
— О, богове! — въздъхна Тирион. — Нещо мрачно и гадно ли се крие зад това? Да не би някой някога да е казал нещо жестоко за мен? Ще се постарая да не заплача. Кажи ми го.
— Тирион… „Джайм го е страх.“ — Кажи го — повтори Тирион.
Джайм извърна очи и промълви тихо:
— Тиша.
— Тиша ли? — Стомахът му се сви. — Какво имаш предвид?
— Тя не беше курва. Не съм ти я купувал. Това беше лъжа, която татко ми заповяда да ти кажа. Тиша беше… беше точно това, което изглеждаше. Дъщеря на дребен чифликчия, срещната случайно на пътя.
Тирион чуваше тихия кух съсък на собствения си дъх, излизащ през отрязания му нос. Джайм не можеше да го погледне в очите. „Тиша.“ Помъчи се да си спомни как изглеждаше тя. „Момиче, беше просто едно момиче, не по-голямо от Санса.“ — Жена ми — изграчи той хрипливо. — Тя се венча за мен.
— За златото ти, каза татко. Беше с долно потекло, а ти беше Ланистър от Скалата на Кастърли. Искала е само златото, което не я правело по-различна от някоя курва, така че… така че нямало да бъде съвсем лъжа и… каза, че заслужаваш суров урок. Че ще се поучиш от него и по-късно ще ми благодариш.
— Да ти благодаря? — каза задавено Тирион. — Той я даде на стражите си. Бараките бяха пълни със стражи. Той ме накара да… гледам. — „Да. И не само да гледам. Аз също я обладах… моята жена…“ — Изобщо не знаех, че ще направи това. Трябва да ми повярваш.