„Това поне не е лъжа.“ Тирион се заклати тромаво след евнуха и петите му застъргаха по грубия камък. По стълбището беше много студено, влажен и пронизващ до костите студ, от който той веднага се разтрепера.
— Коя част от подземията е това? — попита той.
— Мегор Жестокия е разпоредил четири подземни етажа за своя замък — отвърна Варис. — На горния етаж са големите килии, където могат да се затварят обикновените престъпници. Имат тесни прозорци в стените. На второто ниво са по-малките килии, където се държат знатни затворници. Те нямат прозорци, но факлите в коридорите хвърлят светлина през решетките. На третото равнище килиите са по-малки и вратите са дървени. Черните килии, така ги наричат. Вас ви държаха там, както и Едард Старк преди вас. Но има още едно ниво. Отведат ли човек в четвъртото ниво, той никога повече не вижда слънцето, нито чува човешки глас, нито вдишва глътка въздух без мъчителна болка. Мегор е съградил килиите на четвъртото ниво за изтезания. — Бяха стигнали края на стъпалата и пред тях се отвори неосветена врата. — Ето, това е четвъртото ниво. Дайте ми ръката си, милорд. Тук е по-безопасно да се върви на тъмно. Има неща, които не бихте пожелали да видите.
За миг Тирион се поколеба. Варис вече го беше измамил веднъж. Кой знае каква игра играеше сега евнухът? А имаше ли по-добро място, където да убиеш някого, от това, в тъмното, място, за което никой не знае, че съществува? Никога нямаше да намерят тялото му.
От друга страна, имаше ли избор? Да се върне по стъпалата и да излезе през главния вход? А, не.
„Джайм нямаше да го е страх“ — помисли той преди да си спомни какво му беше причинил Джайм. Хвана евнуха за ръката и се остави да го поведе през тъмницата. Варис крачеше бързо и от време на време изшепваше:
— Внимателно, пред нас има три стъпала, — или: — Тук тунелът се спуска, милорд.
„Дойдох тук като Ръка на краля, яхнал на кон през портите начело на моите заклети воини — помисли Тирион, — а сега напускам като плъх, притичващ в тъмното и хванал за ръката един паяк.“ Пред тях се появи светлина, твърде сумрачна, за да е слънчева, и с всяка тяхна крачка се усилваше. След малко той видя, че е някакъв сводест вход, преграден с поредната желязна врата. Варис извади ключ. Влязоха в малко кръгло помещение. Имаше още пет врати, извеждащи в различни посоки, всяка преградена с железни решетки. Имаше и един отвор в тавана, както и железни скоби, вградени в стената и водещи нагоре. В единия край се виждаше мангал, изкован във форма на драконова глава. Въглищата в зейналата паст на звяра бяха изгорели до въглени, но все още светеха с вяла оранжева светлина… Колкото и да беше сумрачна, светлината бе добре дошла след катранения мрак на тунела.
Помещението беше празно, но на пода имаше мозайка: триглав дракон, изваян с червени и черни плочки. За миг нещо зачовърка ума на Тирион. После той се сети. „Това е мястото, за което ми каза Шае, когато Варис я доведе в леглото ми първия път.“ — Ние сме под Кулата на Ръката.
— Да. — Варис отвори една от вратите. По пода се посипа ръжда. — Това ще ни отведе до реката.
Тирион бавно пристъпи до стълбата и погали с ръка най-долната скоба.
— Това ще ме отведе до спалнята ми.
— Сега е спалня на лорд баща ви. Той погледна нагоре в шахтата.
— Колко трябва да изкача?
— Милорд, твърде немощен сте за тези глупости, а освен това нямаме време. Трябва да тръгваме.
— Имам малко работа горе. Колко?
— Двеста и трийсет скоби, но каквото и да възнамерявате…
— Двеста и трийсет скоби, а после?
— Тунелът е наляво, но чуйте ме…
— Колко е до спалнята? — Тирион стъпи с единия крак на най-ниската скоба.
— Не повече от шейсет стъпки. Опирате се с една ръка на стената. Вратите ще ги напипате. Спалнята е третата. — Евнухът въздъхна. — Това е глупост, милорд. Вашият брат ви върна живота. Нима ще го захвърлите, а с него и моя?
— Варис, единственото нещо, което ценя по-малко от собствения си живот точно сега, е твоят. Изчакай ме тук.
Обърна гръб на евнуха и започна да се катери, броейки скобите.
Скоба след скоба, заизкачва се нагоре в мрака. Отначало различаваше смътните очертания на скобите и ги сграбчваше, но чернилката ставаше все по-гъста. „Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет.“ На тридесетата ръцете му се разтрепераха. Спря за малко да си поеме дъх и погледна надолу. Далече под краката му се очертаваше кръг смътна светлина, полускрит от собствените му стъпала. Тирион продължи изкачването. „Трийсет и едно, трийсет и девет, четирийсет, четирийсет и едно.“ На петдесетата краката му горяха. Стълбата беше безкрайна. „Шейсет и осем, шейсет и девет, седемдесет.“ На осемдесетата гърбът му се беше схванал и го заболя непоносимо. Но той продължи.