— Аз… аз не съм синът, който той искаше, ваша милост.
— Ако не беше облякъл черното, от теб можеше да излезе полезен заложник — каза Станис.
— Той е облякъл черното, ваша милост — подчерта майстер Емон.
— Знам, знам — каза кралят. — Знам повече, отколкото си мислиш, Емон Таргариен.
Старецът сведе глава.
— Аз съм само Емон, ваша милост. Ние оставяме имената на домовете си, когато изковем своите майстерски вериги.
Кралят кимна, сякаш да каже, че и това знае, и че не го интересува.
— Казаха ми, че си убил онова същество с обсидианова кама — обърна се той към Сам.
— Д-да, ваша милост. Джон Сняг ми я даде.
— Драконово стъкло. — Смехът на червената жена прозвуча като музика. — Замръзнал огън, на езика на древна Валирия. Нищо чудно, че е проклятие за тези студени чеда на Другия.
— На Драконов камък, където беше седалището ми, може да се види много от този обсидиан в старите тунели под планината — каза кралят на Сам. — Парчета, цели отломки, плочи. В по-голямата си част е черен, доколкото помня, но има и малко зелен, малко червен, и пурпурен. Пратих вест на моя кастелан сир Роланд да започне да го вади. Боя се, че няма да задържа Драконов камък много дълго, но може би Господарят на Светлината ще ни даде достатъчно замръзнал огън срещу тези същества преди да падне замъкът.
Сам се окашля.
— В-ваше величество. Камата… драконовото стъкло се скърши, когато се опитах да намушкам един таласъм.
Мелисандра се усмихна.
— Некромантия оживява тези таласъми, но те си остават само мъртва плът. Стоманата и огънят могат да се справят с тях. Онези, които вие наричате „Другите“, са нещо повече.
— Демони, сътворени от сняг, лед и студ — каза Станис Баратеон. — Древният враг. Единственият враг, който е от значение. — Той се вгледа замислено в Сам. — Казаха ми, че ти с това дивашко момиче сте минали под Вала, през някаква магическа врата.
— Ч-черната порта — заекна Сам. — Под Нощната крепост.
— Нощната крепост е най-големият и най-старият замък на Вала — каза кралят. — Там смятам да вдигна седалището си, докато водя тази война. Ще ми покажеш тази порта.
— Аз… Д-да, стига да… — „Стига още да е там. Стига да се отвори за мъж, който не е от черните. Стига да…“ — Ще я покажеш — отсече Станис. — Аз ще ти кажа кога. Майстер Емон се усмихна.
— Ваша милост — рече той, — преди да си отидем, чудя се, дали бихте ни оказали великата чест да ни покажете този чудодеен меч, за който толкова много сме слушали всички.
— Искаш да видиш Светлоносеца? Сляп?
— Сам ще бъде моите очи. Кралят се намръщи.
— Кой ли не го е виждал това нещо. Защо пък да не го види и един слепец?
Мечът висеше на една кука до камината. Кралят свали колана и извади дългия меч. Стоманата изскърца в дървото и кожата и солария се изпълниха със сияние — примигващ и подскачащ танц от златна, оранжева и червена светлина, с всичките ярки цветове на огъня.
— Кажи ми, Сам. — Майстер Емон докосна ръката му.
— Той сияе — тихо каза Сам. — Сякаш е от огън. Няма пламъци, но стоманата е жълта, червена и оранжева, просветва и блести като слънчев лъч над вода, но е по-красиво. Жалко, че не можете да го видите, майстер.
— Вече го виждам, Сам. Меч, пълен със слънчева светлина. Толкова красива гледка. — Старецът се поклони вдървено. — Ваша милост. Милейди. Беше изключително мило от ваша страна.
Когато крал Станис прибра бляскавия меч в ножницата, стаята сякаш помръкна въпреки слънчевите лъчи, струящи през прозореца.
— Добре, вече го видяхте. Можете да се връщате към задълженията си. И запомнете какво ви казах. Вашите братя ще си изберат лорд-командир тази нощ, или ще ги накарам да съжалят, че не са.
Майстер Емон беше потънал в размисъл, докато Сам му помагаше по тясното вито стълбище. Но докато пресичаха двора, каза:
— Не усетих топлина. А ти, Сам?
— Топлина ли? От меча? — Сам се замисли. — Въздухът трептеше, както при горящ мангал.
— Все пак не усети никаква топлина, нали? А ножницата, която държи този меч, тя е от дърво и кожа, нали? Чух звука, когато Негова милост изтегли меча. Кожата беше ли опърлена, Сам? Дървото изглеждаше ли прогорено или почерняло?