Сир Денис помисли за миг.
— Никога не съм желал този почетен пост за себе си. При предишните избори с благодарност се оттеглих, когато предложиха лорд Мормон, също както и за лорд Коргайл преди това. Стига Нощният страж да остане в добри ръце, ще съм доволен. Но Боуен Марш не е подходящ за задачата, нито Отел Ярвик. А този така наречен „лорд на Харънхъл“ е едно касапско пале, издигнато от Ланистърите. Нищо чудно, че е продажен и подкупен.
— Има друг — каза Сам. — Лорд-командир Мормон разчиташе на него. Довериха му се и Донал Ноя, и Корин Полуръката. Макар да не е с толкова знатно потекло като вас, в жилите му също тече древна кръв.
Роден е в замък и е отрасъл в замък, меча и пиката е изучил от рицар, а писмото от майстер от Цитаделата. Баща му беше лорд, а брат му — крал.
Сир Денис поглади дългата си бяла брада.
— Може би — отрони той след дълга пауза. — Много е млад, но… може би. Виж, той може да стане, признавам го, макар че аз все пак съм по-подходящият. Не се съмнявам в това. Аз бих бил най-добрият избраник.
„Джон каза, че в една лъжа може да има чест, стига да е изречена с добро намерение.“ Сам каза:
— Ако не изберем лорд-командир още тази нощ, крал Станис е решил да посочи Котър Пайк. Каза го на майстер Емон тази заран, след като всички вие напуснахте.
— Разбирам. — Сир Денис стана. — Трябва да помисля за това. Благодаря ти, Самуел. И предай поздравите ми на майстер Емон.
Сам трепереше, докато излизаше от Пиката. „Какво направих? — помисли той. — Какво казах?“ Ако го хванеха с тази лъжа, щяха да го… „Какво? Да ме пратят на Вала? Да ми извадят червата? Да ме превърнат в таласъм?“ Изведнъж всичко му се стори нелепо. Как можеше да се бои от Котър Пайк и от сир Денис Малистър, след като беше видял как един орел яде лицето на Пол Дребния?
Пайк не се зарадва, като го видя отново.
— Пак ли ти? Давай по-бързо, че почваш да ме дразниш.
— Само минутка — обеща Сам. — Вие казахте, че няма да се оттеглите за сир Денис, но че бихте могли да го направите в полза на някой друг.
— Кой е той сега, Колачо? Ти ли?
— Не. Един боец. Донал Ноя му даде Вала, когато дойдоха диваците, и той беше скуайърът на Стария мечок. Лошото е само, че е копеле.
Котър Пайк се засмя.
— Седем ада! Ей това ако не набие копие в дъртия задник на Малистър, здраве му кажи! Май ще си струва само заради това. Дали ще се справи хлапакът? — Изсумтя. — Все пак аз щях да съм по-добър. Аз съм нужният човек, всеки глупак може да го разбере.
— Да, всеки глупак — съгласи се Сам, — дори и аз. Но… ами, не трябваше да ви го казвам, но… крал Станис е решил да ни натрапи сир Денис, ако не изберем човек тази нощ. Чух да го казва на майстер Емон, след като ви отпрати.
ДЖОН
Емет Железния беше дългурест като върлина млад щурмовак, чиято издръжливост, сила и майсторство с меча бяха гордостта на Източен страж. След упражненията си с него Джон винаги се прибираше вкочанясал и пребит, а на другия ден се будеше с отоци, точно така, както искаше. Никога нямаше да израсте до повече майсторство с такива като Сатена и Коня, дори с Грен.
Джон обичаше да си мисли, че повечето дни дава, колкото получава, но не и днес. През нощта почти не спа, а час преди изгрев се облече и се качи да се поразходи горе на Вала, докато изгрее слънцето, борейки се в ума си с предложението на Станис. Сега бе уморен и недоспал, а Емет го млатеше безмилостно из двора, притискаше го с буря от удари, а от време на време го пердашеше и с щита. Ръката на Джон изтръпна от сблъсъците, а тъпият тренировъчен меч сякаш ставаше все по-тежък с всяка минута.
Вече беше почти готов да свали оръжието и да поиска почивка, когато Емет му приложи лъжлив замах отдолу и налетя над щита му с дивашки замах, който го улучи в слепоочието. Джон се олюля и шлемът му, както и главата, звъннаха от силата на удара. За миг светът около него се сля в мъгла.
А после годините изчезнаха и той отново беше в Зимен хребет, облечен в подплатено кожено палто вместо с ризницата и стоманената броня. Мечът му беше дървен и срещу него стоеше Роб, а не Емет Железния.
Всяка сутрин се бяха упражнявали заедно, още откакто проходиха: Сняг и Старк, въртяха се и се удряха из дворовете на Зимен хребет, викаха си и се смееха, понякога и ревяха, когато нямаше кой да ги види. Докато се биеха, не бяха момчета, а рицари и славни герои.
— Аз съм принц Емон, Рицаря на драконите — провикваше се Джон, а Роб му отвръщаше: