— Добре де, аз пък съм Флориан Глупака. Или Роб ще каже:
— Аз съм Младия дракон! А Джон ще отвърне:
— Аз пък съм сир Риам Редвин. Тази сутрин той извика пръв:
— Аз съм лорд Зимен хребет! — Извика, както го беше правил сто пъти досега. Само че този път, този път, Роб отговори:
— Не можеш да бъдеш лорд Зимен хребет, ти си незаконороден.
Милейди майка ми казва, че ти никога няма да бъдеш лорд на Зимен хребет.
„Мислех, че съм забравил това.“ Джон усети кръв в устата си от получения удар.
Накрая Холдър и Коня трябваше да го издърпат от Емет Железния. Щурмовакът седеше замаян на земята с поломен на трески щит, с кривнато на една страна забрало, мечът му бе отхвърчал на шест крачки през двора.
— Джон, стига! — крещеше Холдър. — Той падна, ти го обезоръжи! Стига!
„Не. Не стига. Никога няма да стига.“ Джон пусна меча си.
— Съжалявам — промълви той. — Емет, ранен ли си? Емет Железния свали очукания си шлем.
— Коя част от „предавам се“ не можа да схванеш, лорд Сняг? — Но го каза добродушно. Емет беше добродушен и обичаше песента на мечовете. — Воинът да ме пази дано — изпъшка той, — сега разбирам какво е чувствал Корин Полуръката.
Това беше прекалено. Джон се изтръгна от приятелите си и закрачи към оръжейната. Ушите му още кънтяха от удара, нанесен му от Емет. Седна на пейката и стисна главата си с ръце. „Защо съм толкова ядосан?“ — запита се, но въпросът беше глупав. „Лорд на Зимен хребет. Мога да стана лорд на Зимен хребет. Наследник на баща ми.“ Но не лицето на лорд Едард видя да се рее пред очите му; лицето беше на лейди Кейтлин. С нейните тъмносини очи и студена, свита уста, тя малко приличаше на Станис. „Желязо — помисли той, — но чупливо.“ Тя го гледаше така, както го беше гледала в Зимен хребет всеки път, когато надвиеше Роб в мечовете или в смятането, или почти във всичко. „Кой си ти? — сякаш казваше винаги този поглед. — Мястото ти не е тук. Защо си тук?“ Приятелите му все още бяха навън, на двора за тренировки, но Джон не беше във форма да им излезе. Той остави оръжейната зад гърба си и заслиза по стръмното стълбище към проходите на червеите — тунелите, свързващи всички цитадели и кули на замъка под земята. Пътят до банята беше къс. Там той скочи в студения басейн да измие потта, след което се накисна в гореща каменна вана. Топлината изсмука отчасти болката от мускулите му и му напомни за калните езерца на Зимен хребет, бълбукащи в гората на боговете. „Зимен хребет — помисли той. — Теон го остави опожарен и съсипан, но аз мога да го възстановя.“ Баща му, разбира се, щеше да иска това, както и Роб. Те никога нямаше да приемат замъкът да остане в руини.
„Ти не можеш да бъдеш лорд на Зимен хребет, ти си незаконороден“, чу той отново гласа на Роб. А каменните крале му ръмжаха с гранитни езици. „Ти нямаш място тук. Това не е твоето място.“ Затвори очи и видя дървото на сърцето, с белите му клони, червените листа и онова строго лице. Язовото дърво беше сърцето на Зимен хребет, винаги казваше лорд Едард… но за да спаси замъка, Джон трябваше да изтръгне това сърце от древните му корени и да го хвърли на алчния огнен бог на червената жена. „Нямам право — помисли той. — Зимен хребет е на старите богове.“ Гласовете, отекващи от сводестия таван, го върнаха в Черен замък.
— Не знам — говореше някой с изпълнен със съмнения тон. — Може би ако го познавах по-добре… лорд Станис нищо добро нямаше да каже за него, това ще ви кажа.
— Кога Станис Баратеон е имал да каже нещо добро за когото и да било? — Кремъчният глас на сир Алисър не можеше да се сбърка с ничий друг. — Ако позволим Станис да ни избере лорд-командира, ставаме всъщност негови знаменосци. Тивин Ланистър няма да забрави това, а знаеш, че накрая все пак ще спечели лорд Тивин. Той вече би веднъж Станис, при Черна вода.
— Лорд Тивин подкрепя Слинт — каза Боуен Марш с треперлив, изпълнен с безпокойство глас. — Мога да ти покажа писмото му, Отел. „Нашият верен приятел и слуга“, така го нарича.
Джон Сняг изведнъж се изправи и тримата мъже замръзнаха, като чуха плясъка.
— Господа — каза той с хладна учтивост.
— Ти какво търсиш тука бе, копеле? — попита Торн.
— Къпя се. Но нека да не ви развалям заговорите. — Джон излезе от водата, избърса се, облече се и ги остави да заговорничат.
Навън си даде сметка, че няма представа къде отива. Мина покрай изтърбушената кула на лорд-командира, където някога бе спасил Стария мечок от един мъртвец; покрай Кралската кула, където той със Сатена и Дик Фолард Глухия бяха дочакали магнаря и неговите хора; покрай камарата овъглени останки от голямата дървена стълба. Вътрешната порта беше отворена, така че Джон влезе в тунела, през Вала. Усещаше студа около себе си, тежестта на целия този лед над главата си. Мина през мястото, където се бяха били и бяха загинали счепкани един в друг Донал Ноя и Маг Могъщия, през новата външна порта и отново излезе на бялата и студена слънчева светлина.