Чак тогава си позволи да спре; да си поеме дъх, да помисли. Отел Ярвик не беше човек с твърди убеждения, освен когато не ставаше въпрос за дърва, камъни и хоросан. Стария мечок знаеше това. „Торн и Марш ще го склонят, Ярвик ще подкрепи лорд Джанос и лорд Джанос ще бъде избран за лорд-командир. Какво ми остава тогава, ако не Зимен хребет?“ Вятърът се вихреше към Вала и дърпаше наметалото му. Той усещаше студа, идещ откъм ледената стена също както се усеща зноят, идещ от огън. Джон придърпа качулката си и закрачи. Следобедът старееше и слънцето бавно се смъкваше на запад. На стотина разкрача от него се намираше лагерът, където крал Станис беше задържал пленените диваци, в кръг от ровове, наострени колове и високи дървени огради. Вляво от него бяха големите огнени ями, в които победителите бяха изгорили телата на всички от свободния народ, загинали под Вала, с тях — огромните космати великани и Роговите стъпала. Мъртвата зона все още представляваше пустош, с овъглени храсти и втвърден катран, но хората на Манс бяха оставили следи от себе си навсякъде: тук разкъсана кожа, сигурно част от нечия шатра, там великански боздуган, колело от колесница, счупено копие, купчина мамутски изпражнения. В края на Гората на духовете, където бяха шатрите им, Джон седна на един пън.
„Игрит искаше да стана дивак, Станис иска да стана лорд на Зимен хребет. Но аз какво искам?“ Слънцето бавно потъна зад Вала. Джон се загледа как извисяващата се ледена грамада пое червените и розови отблясъци на залеза. „Дали да предпочета да бъда обесен като обърни-плащ от лорд Джанос, или да престъпя клетвите си, да се оженя за Вал и да стана лорд на Зимен хребет?“ Като си го помисли при тези условия, изборът като че ли изглеждаше лесен… макар че ако Игрит беше жива, щеше да е още по-лесен. Вал му беше непозната. На външност, разбира се, никак не изглеждаше зле и при това беше сестра на кралицата на Манс Райдър, но все пак…
„Ако искам да ме обикне, ще трябва да я крада, но пък може да ми даде деца. Някой ден може да държа в ръцете си син, от моята кръв.“ Син беше нещо, за което Джон Сняг никога не беше посмявал да си мечтае, откакто реши да изживее живота си на Вала. „Мога да го нарека Роб. Вал сигурно ще поиска да задържи сина на сестра си, но него можем да го осиновим в Зимен хребет, както и момчето на Джили. Така на Сам няма да му се наложи да лъже. Ще намерим място и за Джили, а Сам ще може да я навестява веднъж-дваж в годината. Синовете на Манс и на Крастър могат да отраснат като братя, както аз някога с Роб.“ И тогава Джон разбра, че го иска. Искаше го повече от всичко, което беше искал някога. „Винаги съм го искал — помисли той гузно. — Боговете дано ми простят.“ И усети глад в себе си, остър като нож от драконово стъкло. Глад… усещаше го. Храна му трябваше, дивеч, някоя сърна, миришеща на страх, или голям лос, горд и непокорен. Трябваше да убие и да напълни корема си с прясно месо и гореща, тъмна кръв. При тази мисъл устата му се напълни със слюнка.
Мина дълго време, докато разбере какво става. А когато го осъзна, скочи.
— Дух? — Извърна се към гората, и ето го него, пристъпи безшумно и излезе от зеления сумрак, дъхът му бликаше топъл и бял от разтворените му челюсти. — Дух! — извика той и вълчището затича. Беше по-слаб отпреди, но и пораснал също така, и единственият звук, който издаваше, бе тихото пращене на мъртви листа под лапите му. Щом стигна до Джон, той скочи и двамата се затъркаляха счепкани сред кафявата трева и дългите сенки. — Богове, вълчо, къде беше? — каза Джон, след като Дух престана да го дърпа за ръката. — Помислих, че си ми умрял, като Роб и като Игрит, и всички други. Не те усещах, след като се изкачих на Вала, дори в сънищата си. — Вълчището не отговори, но облиза лицето му с език като мокра пила, а очите му уловиха последната светлина и блеснаха като две големи червени слънца.
„Червени очи — помисли Джон. Но не като на Мелисандра.“ Очите му бяха като на язово дърво. „Червени очи, червена уста, бяла козина. Кръв и кост, като дърво на сърцето. Той е на старите богове, тоя.“ И единствен от всички вълчища беше бял. Шест кутрета бяха намерили в снеговете на късното лято, той и Роб; пет сиви, черни и кафяви за петимата Старк, и едно бяло, бяло като Сняг.