— В-вечеря — изграчи гарванът. — В-ечеря, в-вечеря. Кралските хора се разкараха от вратата щом им казаха за избора и Хоб Трипръстия и помощниците му изтичаха до кухните да донесат храната. Джон не искаше да яде. Закрачи през замъка, чудейки се дали не сънува, с гарвана на рамото. След него се повлякоха Пип, Грен и Сам, бърбореха си, но той едва ги чуваше, докато Грен не прошепна:
— Сам го направи! А Пип каза:
— Да, Сам го направи!
Пип носеше мях с вино — отпи здрава глътка и запя:
— Сам, Сам, Сам Магьосника, Сам Чудото, Сам Чародея, той го направи. Но кога го скри тоя гарван в котела бе, Сам, и откъде, седем ада, беше сигурен, че ще литне точно на рамото на Джон? Всичко щеше да осередп, ако птицата беше решила да кацне на дебелата тиква на Джанос Слинт.
— Нищо общо нямам с птицата — настоя Сам. — Когато излетя от котела, за малко щях да се подмокря.
Джон се засмя, почти смаян от това, че все пак помнеше как стана всичко.
— Всички вие сте една пасмина побъркани глупаци, знаете ли го?
— Ние ли? — каза Пип. — Ти наричаш нас глупаци? Не нас избраха за деветстотин деветдесет и осмия лорд-командир на Нощния страж. Ти по-добре му удари малко вино, лорд Джон. Мисля, че тази нощ ще ти трябва доста вино.
Така че Джон Сняг взе меха от ръката му и отпи. Но само една глътка. Валът бе негов, нощта бе тъмна, а трябваше да се изправи и срещу един крал.
САНСА
Тя се събуди мигновено, с изопнати нерви. В първия миг не си спомни къде е. Беше сънувала, че е малка, че още дели спалнята със сестра си Аря. Но чу как слугинята й се мята насън, не сестра й, и това не беше Зимен хребет, а Орлово гнездо. „А аз съм Алайн Каменна, копелдачката.“ Стаята беше студена и черна, въпреки че под завивките й беше топло. Зората още не беше настъпила. Понякога сънуваше сир Илин Пейн и се събуждаше с разтуптяно сърце, но този сън не беше такъв. „Дома. Беше сън за дома ми.“ Орлово гнездо не беше нейният дом. Беше не по-голямо от Стегата на Мегор, а отвън стръмните му бели стени бе само планината и дългото и опасно спускане покрай Небе, Сняг и Камък до Портите на луната в подножието на долината. Нямаше място за вървене и почти нищо за правене. Старите слуги твърдяха, че тези коридори кънтели от смях, когато нейният баща и Робърт Баратеон били повереници на Джон Арин, но това било преди много години. Леля й държеше малко домакинство и рядко позволяваше някой от гостите й да преминава през Портите на луната. Освен възрастната й лична слугиня единствената компания на Санса беше лорд Робърт, осемгодишен, който се държеше по-скоро като тригодишен.
„И Марилион. Марилион винаги е тук.“ Когато им свиреше на вечеря, младият певец често като че ли свиреше специално за нея. Леля й никак не беше доволна. Лейди Лиза лудееше по Марилион и беше изгонила две слугинчета и даже един паж затова, че говорели за него лъжи.
Лиза беше самотна като нея самата. Новият й съпруг, изглежда, прекарваше повечето време в подножието на планината, отколкото на върха й. Сега го нямаше, нямаше го вече от четири дни, беше слязъл, за да се срещне с Корбрей. От малките късчета разговори, които беше подслушала, Санса разбираше, че знаменосците на Джон Арин негодуват от брака на Лиза и не приемат властта на Петир като лорд-протектор на Долината. Старшият клон на дома Ройс беше почти готов да вдигне бунт заради отказа на леля й да подкрепи Роб в неговата война, а Уейнууд, Редфорт, Белмур и Темпълтън им оказваха пълна подкрепа. Планинските кланове също създаваха неприятности, а старият лорд Хънтър беше умрял така внезапно, че двамата му по-млади синове се обвиняваха взаимно, че са го убили. Долината на Арин беше пощадена от войната, но съвсем не беше онова идилично място, каквото го описваше лейди Лиза.
„Няма да мога да заспя пак — помисли Санса. — В главата ми е бъркотия.“ Избута с неохота възглавницата, смъкна одеялата, отиде до прозореца и го отвори.
Над Орлово гнездо валеше сняг.
Отвън снежинките се сипеха тихо и меко като спомен. „Дали това не ме събуди?“ Долу в градината вече се беше натрупала дебела пелена, загърнала тревата, напрашила храсти и статуи с бяло и натежала по клоните на дърветата. Гледката върна Санса към студените нощи преди много дни, в дългото лято на детството й.
За последен път беше видяла сняг, когато напусна Зимен хребет. „Онзи снеговалеж беше по-лек от този — спомни си тя. — Снежинките се топяха в косата на Роб, когато ме прегърна, а снежната топка, която Аря се опитваше да направи, се разпадаше в ръцете й.“ Заболя я, като си спомни колко щастлива беше онази сутрин. Хълън й беше помогнал да се качи на коня и тя беше поела сред вихрещите се около нея снежинки, за да види широкия път. „Мислех, че в онзи ден започва моята песен, но тя почти бе свършила.“ Остави прозореца отворен, докато се обличаше. Знаеше, че ще е студено, въпреки че кулите на Орлово гнездо обкръжаваха градините и ги пазеха от свирепите планински ветрове. Облече си копринено бельо и ленена риза, а над тях топла рокля от синя вълна. Два чифта чорапи на краката, дебели кожени ръкавици и накрая наметало с качулка от мека бяла лисича кожа.