— За кое?
— Казах ти, че нищо не би ме зарадвало повече от това да ти помогна със замъка. Боя се, че и това беше лъжа. Нещо друго би ме зарадвало повече. — Пристъпи към нея. — Ето това.
Санса се опита да отстъпи, но той я притегли в прегръдката си и изведнъж започна да я целува. Тя плахо се опита да се отскубне, но накрая се притисна още по-плътно към него. Устата му беше върху нейната и погълна думите й. Миришеше на мента. За миг тя се предаде на целувката му… преди да извърне лице и да се отдръпне.
— Какво правите?
Петир оправи наметалото си.
— Целувам една снежна девица.
— Би трябвало да целувате нея. — Санса погледна нагоре към терасата на Лиза, но сега тя беше празна. — Вашата лейди съпруга.
— Правя го. Лиза няма причини да се оплаква. — Той се усмихна. — Жалко, че не можете да се видите, милейди. Толкова сте красива. Покрита сте със сняг като някое малко мече, но лицето ви е изчервено и едва дишате. Откога си тук навън? Сигурно ти е много студено. Дай ми да те стопля, Санса. Свали тези ръкавици, подай ми ръцете си.
— Няма. — Говореше й почти като Марилион, в нощта, когато се беше напил на сватбата им. Само че този път Лотор Брун нямаше да се появи, за да я спаси; сир Лотор беше човек на Петир. — Не трябваше да ме целувате. Та аз бих могла да ви бъда дъщеря…
— Можеше — призна той с тъжна усмивка. — Но не си, нали? Ти си дъщеря на Едард Старк и на Кат. Но мисля, че май си по-красива от майка си на твоите години.
— Петир, моля ви. — Прозвуча толкова немощно. — Моля те…
— Замък!
Гласът беше висок, пронизителен и детински. Кутрето се извърна от нея.
— Лорд Робърт. — Петир се наведе в насмешлив поклон. — Редно ли е да излизате навън без ръкавици?
— Ти ли направи снежния замък, лорд Кутре?
— Алайн направи повечето, милорд.
— Трябваше да е Зимен хребет — каза Санса.
— Зимен хребет ли? — Робърт беше дребен за осемте си години, хилав, с петниста кожа и гуреливи очи. Под едната си мишница стискаше парцалената си кукла, която носеше навсякъде.
— Зимен хребет е седалището на дома Старк — обясни Санса на бъдещия си съпруг. — Големият замък на Севера.
— Не е толкова голям. — Момчето коленичи пред портата. — Вижте, сега идва един великан, който ще го събори. — Изправи куклата си в снега и започна да я движи тромаво. — Хоп, хоп, аз съм великан, аз съм великан — зареди момчето. — Хо, хо, хо, отворете портите си, или ще ги стъпча, и ще ги размажа. — Робърт разлюля краката на куклата и ритна върха на една от стражевите кули, после събори и другата.
Санса не издържа.
— Робърт, престани! — Но вместо да спре, той отново размаха куклата и една стъпка от стената се срина. Тя посегна към ръката му, но вместо нея хвана куклата, платът изпращя и се скъса. Изведнъж в ръката й се оказа главата на парцаленото човече, в Робърт останаха краката и тялото, а парцалите и триците се изсипаха и се разпиляха по снега.
Устата на лорд Робърт затрепера.
— Ти го убиииии! — зави той. И започна да се тресе. Започна се само с едно леко потреперване, но след миг той падна върху замъка и крайниците му се замятаха. Белите кули и снежните мостове се сриваха и рухваха около него. Санса стоеше и гледаше ужасена, но Петир Белиш хвана братовчед й за китките и извика за майстера.
Само след няколко мига дотичаха стражи и слугинчета, майстер Колемон слезе малко по-късно. Пристъпите не бяха нещо ново за хората в Орлово гнездо и лейди Лиза ги беше приучила да тичат при първия вик на момчето. Майстерът взе в скута си главата на малкия лорд и му даде чаша сънно вино, като мърмореше утешителни думи. Скоро яростта на пристъпа сякаш позаглъхна, докато не остана нищо освен лекото треперене на китките.
— Помогнете му до покоите — каза Колемон на стражите. — Едно налагане с пиявици ще му помогне да се успокои.
— Аз съм виновна. — Санса им показа главата на куклата. — Скъсах му куклата. Не исках, но…
— Негово височество събаряше замъка — каза Петир.
— Великанът — изхлипа момчето. — Не бях аз, великанът събори замъка й. Тя го уби! Мразя я! Тя е копеле и аз я мразя! Не искам да ми слагат пиявици!
— Трябва, милорд — каза майстер Колемон. — Лошата кръв ви кара да се гневите, а гневът довежда пристъпите. Хайде.
Отведоха момчето. „Моя лорд съпруг“ — помисли Санса, загледана тъжно в руините на Зимен хребет. Снегът беше спрял и студът се беше усилил. Тя се зачуди дали лорд Робърт ще се тресе така и на сватбата им. „Джофри поне беше със здраво тяло.“ Обзе я бяс. Тя вдигна един клон, набучи отгоре му главата на скъсаната кукла и го заби върху сринатата стражева кула на снежния замък. Слугите гледаха стъписани, но когато Кутрето видя какво е направила, се засмя.