„Тя пияна ли е, или е луда?“ — Аз не съм била родена, милейди.
— Не си била родена. Но аз бях, така че не си позволявай да ми казваш какво е вярно. Знам аз какво е вярно. Ти го целуна!
— Той ме целуна — настоя Санса. — Аз изобщо не исках…
— Млъкни. Не съм ти дала разрешение да говориш. Ти го съблазни, също като майка ти в онази нощ в Речен пад, с нейните усмивки и танци. Мислиш, че мога да забравя ли? Точно в онази нощ се пъхнах в леглото му, за да го утеша. Кървях, но това беше най-сладката болка. Тогава той ми каза, че ме обича, но ме нарече „Кат“, точно преди да заспи. Въпреки това останах с него, докато небето взе да изсветлява. Майка ти не го заслужаваше. Тя така и не му даде своя знак на благосклонност, когато се би с Брандъц Старк. Аз щях да му дам благосклонността си. Аз му дадох всичко. Сега той е мой. Не на Кейтлин и не твой.
Цялата решимост на Санса повехна пред гнева на леля й. Лиза Арин я плашеше също както кралица Церсей.
— Той е ваш, милейди — почна тя, мъчейки се да говори колкото може по-хрисимо и разкаяно. — Ще ми позволите ли да си замина?
— Няма. — Дъхът на леля й миришеше на вино. — Ако беше нечия друга, щях да те изпъдя. Да те пратя долу при лорд Нестор в Портите на луната или да те върна на Пръстите. Щеше ли да те хареса да прекараш живота си сред мърляви жени и овчи кошари? Това бе отредил баща ми за Петир. Всички мислеха, че е заради онзи глупав дуел с Брандън Старк, но не беше така. Баща ми казваше, че трябва на боговете да съм благодарна, че такъв велик лорд като Джон Арин е готов да ме вземе обезчестена, но аз знаех, че е само заради мечовете. Трябваше да се омъжа за Джон, иначе баща ми щеше да ме изхвърли както своя брат, но аз бях отредена за Петир. Казвам ти всичко това, за да разбереш колко се обичаме един друг, колко дълго сме страдали и сме копнели един за друг. Бебе си направихме двамата, едно мило малко бебенце. — Лиза сложи ръка на корема си, сякаш детето все още беше там. — Те ми го взеха и аз се зарекох, че никога няма да позволя да ми се случи отново. Джон поиска да изпрати миличкия ми Робърт на Драконов камък, а онзи пияница, кралят, щеше да го даде на Церсей Ланистър, но аз не им позволих… както няма и на теб да позволя да отвлечеш моя Петир Кутрето. Чу ли ме, Алайн или Санса, или както там се наричаш? Чуваш ли какво ти казвам?
— Да. Заклевам се, никога повече няма да го целуна или… или да го съблазня. — Санса помисли, че точно това иска да чуе леля й.
— А, значи си го призна. Ти си била, точно както си помислих. Безпътна си като майка си. — Лиза я сграбчи за китката. — Ела сега с мен. Има нещо, което искам да ти покажа.
— Боли ме — изохка Санса. — Моля ви, лельо Лиза, нищо не съм направила. Заклевам се.
Лелята не обърна внимание на хленча й.
— Марилион! — извика тя. — Трябваш ми, Марилион! Трябваш ми! Певецът се бе задържал дискретно в дъното на залата, но при вика на лейди Лиза дойде веднага.
— Милейди?
— Свири ни песен. Свири „Лъжкиня и красавица“. Пръстите на Марилион забърсаха струните.
— По пътя лордът яздеше в дъждовен ден, хей-хо, хей-хо. Лейди Лиза задърпа ръката на Санса. Трябваше или да тръгне, или да я повлекат, и тя предпочете да тръгне, до средата на залата и между две колони пред една врата от бяло язово дърво в мраморната стена. Вратата беше плътно затворена с три тежки бронзови лоста, но Санса чу воя на вятъра отвън, напиращ по ръбовете й. Щом видя полумесеца, врязан в дървото, стъпалата й се залепиха за пода.
— Лунната врата. — Опита се да се измъкне. — Защо ми показвате Лунната врата?
— Сега цвърчиш като мишка, но в градината бе много храбра, нали? Много храбра беше долу в снега.
— Седеше лейди на терасата и везеше в дъждовен ден, хей-хо, хей-хо, хей-хо…
— Отвори вратата — заповяда Лиза. — Отвори я, казах! Ще го направиш или ще повикам стражите си. — Бутна Санса напред. — Майка ти поне беше смела. Вдигни лостовете.
„Ако направя каквото иска, ще ме пусне.“ Санса сграбчи един от бронзовите пръти, дръпна да го освободи и го хвърли на пода. Вторият лост издрънча в мрамора, после третият. Едва бе докоснала резето и тежката дървена врата направо полетя навътре и с трясък се блъсна в стената. По нея се беше натрупал сняг и сега той нахлу и ги засипа, пометен от силния леденяващ порив. Санса потръпна и се опита да отстъпи назад, но леля й беше зад нея. Лиза я стисна за китките, опря другата си ръка между плешките й и я забута към зейналата врата.