А отвън — бяло небе, падащ сняг и нищо друго.
— Погледни надолу — каза лейди Лиза. — Погледни надолу! Санса се опита да се изтръгне, но пръстите на леля й се бяха впили в китките й като птичи нокти. Лиза я бутна отново и Санса изпищя. Отпред нямаше нищо освен празнота — и замъка на шестстотин стъпки надолу в пропастта, прилепен до планинския склон.
— Недейте! — изпищя Санса. — Плашите ме! — А зад нея Марилион свиреше на дървената си лютня и пееше:
— Хей-хо, хей-хо, хей-хо…
— Все още ли искаш разрешението ми да си вървиш? Искаш ли?
— Не. — Санса се помъчи да се отскубне, но леля й не помръдна. — Не оттук. Моля ви… — Тя вдигна ръка и пръстите й зашариха да се хванат за рамката на вратата, но не можеха, а стъпалата й се плъзгаха по мокрия мраморен под. Лейди Лиза я тикаше неумолимо напред. Беше по-тежка и по-силна.
— Целуваше го лейди в купата сено — пееше Марилион. Санса се изви настрани, полудяла от страх, и единият й крак се подхлъзна и увисна в пропастта. Тя изпищя. — Хей-хо, хей-хиии, хей-хо… — Вятърът вдигна полите й и захапа голите й крака с ледени зъби. По бузите й се топяха снежинки. Ръката на Санса полетя, намери дебелата кестенява плитка на Лиза и я стисна с все сила.
— Косата ми! — изпищя леля й. — Пусни ми косата! — Тресеше се и хлипаше. Двете се олюляха на ръба. Някъде от много далече се чу тропането на стражите по вратата с копията, искаха да влязат. Марилион спря да пее.
— Лиза! Какво значи това? — Викът проряза хлиповете и тежкото дишане. В залата отекнаха стъпки. — Махнете се оттам! Лиза, какво правиш? — Стражите продължаваха да блъскат по вратата. Кутрето беше влязъл през задния вход, през господарската врата зад подиума.
Докато Лиза се обръщаше, хватката й за миг се отпусна и Санса успя да се освободи. Залитна и се срина на колене.
— Алайн! Лиза! Що за беля става тук?
— Тя! — Лиза сграбчи косата на Санса. — Тя е белята. Тя те целуна!
— Кажете й — примоли се Санса. — Кажете й, че ние само правехме замък…
— Млъкни! — изпищя леля й. — Не съм ти разрешавала да говориш. Не ми пука за твоя замък.
— Тя е дете, Лиза. Дъщеря на Кат. Какво правиш?
— А аз щях да я омъжвам за Робърт! Капка благодарност няма… Няма… няма приличие. Ти не си неин да те целува. Не си неин! Давах и урок, това е всичко.
— Разбирам. — Той поглади брадичката си. — Мисля, че и тя вече разбира. Така ли е, Алайн?
— Да — изхлипа Санса. — Разбирам.
— Не я ща тука. — Очите на леля й блестяха от сълзи. — Защо я доведе в Долината, Петир? Тук няма място за нея. Тя няма място тук.
— Е добре, ще я отпратим тогава. Ще я върнем в Кралски чертог, ако искаш. — Пристъпи към двете. — Хайде, пусни я вече. Пусни я от вратата.
— Не! — Лиза я стисна още по-здраво за косата и я дръпна. Снегът около тях се вихреше и полите им заплющяха. — Не е възможно да я искаш. Не можеш. Тя е едно глупаво празноглаво момиченце. Тя не те обича като мен. Аз винаги съм те обичала. Доказах го, нали? — Сълзите потекоха по червеното й подпухнало лице. — Отдадох ти девичия си дар. Щях да ти дам и син, но те го убиха с лунен чай, с вратига, мента и чревотрън, лъжица мед и капка кралско петаче. Не бях аз, аз не знаех, аз само изпих това, което ми даде баща ми…
— Това отдавна е минало и забравено, Лиза. Лорд Хостър е мъртъв и старият му майстер също. — Кутрето пристъпи към тях. — Пак ли прекали с виното? Не бива да говориш толкова. Не искаме Алайн да знае повече, отколкото трябва, нали? Нито Марилион.
Лейди Лиза не млъкна.
— Кат нищо не ти даде. Аз бях тази, която ти даде първия пост, която накара Джон да те вземе в двора, за да сме близо един до друг. Ти ми обеща, че никога няма да го забравиш.
— И не съм. Бяхме заедно, точно както го искаше, точно както винаги сме го мислили. Само пусни косата на Санса…
— Няма! Видях те да я целуваш в снега. Тя е същата като майка си. Кейтлин те целуваше в гората на боговете, но ах, тя не го искаше, тя не те искаше. Защо я обичаше повече? Аз бях твоята, винаги ааааз!
— Знам, обич моя. — Той пристъпи още една крачка. — И съм тук. Трябва само да хванеш ръката ми, хайде. — Подаде й ръка. — Няма причина за всички тези сълзи.