— Сълзи, сълзи, сълзи! — захлипа тя истерично. — Няма нужда от сълзи… но не ми каза това в Кралски чертог. Каза ми да пусна сълзите във виното на Джон и аз го направих. Заради Робърт и заради нас! И написах на Кейтлин, и й казах, че Ланистърите са убили милорд съпруга ми, точно както ти ми каза. Беше толкова умно… ти винаги си бил умен, казвах го това на баща ми, казвах му: Петир е толкова умен, той ще се издигне високо, ще се издигне, и е толкова сладък и мил, и аз нося бебенцето му в корема си… Защо я целуна? Защо? Сега сме заедно, заедно сме след толкова дълго, толкова дълго, защо трябваше да я целуваааш?
— Лиза — въздъхна Петир, — след всички бури, които преживяхме, би трябвало да ми вярваш повече. Кълна ти се, никога няма да те оставя, докато сме живи.
— Наистина ли? — проплака тя. — О, наистина ли?
— Наистина. Сега пусни момичето и ела да ми дадеш целувка. Лиза се хвърли с плач в ръцете на Кутрето. Докато се прегръщаха, Санса изпълзя на четири крака от Лунната врата и обви с ръце най-близката колона. Усети как сърцето й блъска в гърдите. В косата й имаше сняг, а дясната й обувка я нямаше. „Трябва да е паднала. Сигурно е паднала.“ Потръпна и се вкопчи още по-силно.
Кутрето остави Лиза да похлипа още малко на гърдите му, после опря длани на раменете й и леко я целуна.
— Моята сладка ревнива женичка — каза той и се засмя. — Винаги съм обичал само една жена, уверявам те.
Лиза Арин се усмихна треперливо.
— Само една? О, Петир, заклеваш ли се? Само една?
— Само Кат. — И я бутна.
Лиза залитна назад, стъпалата й се хлъзнаха по мраморния под. И изчезна. Не изпищя. В един безкрайно дълъг миг се чуваше само воят на вятъра.
Марилион ахна:
— Вие… вие…
Стражите зад вратата викаха и блъскаха с тежките си копия. Лорд Петир издърпа Санса на крака.
— Не си ранена, нали? — Тя поклати глава и той каза: — Тичай тогава да пуснеш стражите ми. Бързо, няма време за губене. Певецът уби милейди съпругата ми.
ЕПИЛОГ
Пътят нагоре до Стари камъни обикаляше два пъти около хълма, преди да стигне билото. Беше обрасъл и каменист и изкачването му щеше да е бавно дори при най-добро време, а снощният сняг на всичко отгоре го беше разкалял. „Сняг през есента в речните земи, това е необичайно“ — мислеше унило Мерет. Не че беше кой знае какъв сняг; само колкото да покрие земята за една нощ. Започна да се топи още щом слънцето се вдигна. Въпреки това Мерет го взе за лоша поличба. При тези дъждове, наводнения, пожарища и война бяха загубили две реколти и голяма част от третата. Една ранна зима щеше да означава глад за речните земи. Много хора щяха да гладуват, а някои можеха и да измрат от глад. Мерет само се надяваше да не е от тях. „Но бих могъл. С моя късмет — като нищо. Никога не съм имал късмет.“ Склоновете под руините на замъка бяха толкова гъсто обрасли с гори, че в тях като нищо можеха да дебнат разбойници. „Дори сега може да ме следят.“ Мерет се огледа и не видя нищо освен прещип, паламида, острица и боровинки между боровете и сиво-зелените смърчове. Тук-там хилав бряст, ясен или млад дъб се впиваше в земята като буренак. Разбойници не видя, но това все още не означаваше нищо. Разбойниците по ги биваше в криеницата от честните хора.
Мерет, честно казано, мразеше горите, а най-много мразеше разбойниците.
— Съсипаха ми живота тия разбойници — често се оплакваше той на чаша. А много често се заседяваше над чашата, според баща му, често и шумно. „Прав е“ — помисли си той унило. В Близнаците човек трябваше да изпъкне с нещо, инак ще забравят, че си жив, но славата на най-голям пияч в замъка, както беше разбрал, с нищо не подобряваше живота му. „Някога се надявах да стана най-великият рицар, хващал пиката. Боговете ме лишиха от това. Що пък да не пийна по някоя чаша вино от време на време? Да не ме боли главата. Освен това жена ми е свадлива, децата са непрокопсаници. За какво да стоя трезвен?“ Сега обаче беше съвсем трезвен. Е, беше ударил два рога ейл на закуска и чаша червено на тръгване, но това бе само колкото да не го цепи главата. Мерет усещаше как главоболието се трупа зад очите му и ако му дадеше и най-малката възможност, скоро щеше да се чувства все едно, че гръмотевици трещят между двете му уши. Понякога беше толкова силно, че дори не можеше да заплаче от болка. Тогава не му оставаше нищо освен да се опъне на леглото в някоя тъмна стая с мокър парцал на очите и да кълне лошия си късмет и безименния разбойник, който му го бе причинил.