Само като си го помисли, и се притесни. А никак не беше разумно да си позволи главоболие точно сега. „Ако върна Петир у дома жив и здрав, късметът ми ще се промени.“ Златото го имаше, трябваше само да се качи горе при Старите камъни, да се срещне с проклетите разбойници в рухналия замък и да направи размяната. Най-обикновен откуп. Дори той не можеше да се осере… освен ако не го хванеше толкова лошо главоболие, че да не може да язди. Трябваше да стигне при развалините до залез, а не да реве свит в храстите край пътя. Мерет заразтрива слепоочията си. „Още веднъж около хълма, и съм там.“ Когато бе пристигнало писмото и той се изстъпи да предложи да занесе откупа, баща му примижа и рече:
— Ти ли, Мерет?
И почна да се смее. Мерет трябваше да се моли, докато му дадат проклетата торба със злато.
Нещо изшумоля в крайпътните храсти. Мерет дръпна юздите и посегна за меча, но беше само катерица.
— Тъпо — каза си той и тикна отново меча в ножницата. — Разбойниците нямат опашки. Седем скапани ада, Мерет, дръж се!
Сърцето му блъскаше в гърдите като на някой новобранец в първия му поход. „Сякаш това е Кралския лес и ще срещам старото Братство, а не жалката шайка дрипльовци на Господаря на мълниите.“ За миг се изкуси да подкара в тръс надолу и да потърси най-близката пивница. Торбата със злато щеше да му купи доста ейл, достатъчно, за да забрави и Петир Пъпката, и всичко. „Да го обесят, сам си го докара. Заслужи си го не, ами оттатък, да се мъкне с някаква лагерна брантия.“ Главата му почна да тупти; засега леко, но той знаеше, че ще става все по-зле. Всъщност нямаше право да мисли толкова лошо за Петир. „На неговите години и аз правех съшото.“ В неговия случай това му докара само срамна шарка, но не биваше да вини момчето. Курвите си имаха чар, особено ако лицето ти е като на Петир. Горкият момък си имаше жена, разбира се, но тя беше половината проблем. Не само че беше два пъти по-голяма от него, но лягаше и с брат му Уолдър, ако приказките бяха верни. В Близнаците се говореше какво ли не и само малко от него беше вярно, но в този случай Мерет го вярваше. Уолдър Черния беше от мъжете, които си взимат каквото си поискат, та жената на брат си ли няма да вземе? Той и жената на Едвин беше взимал, това го знаеха всички, знаеше се за Хубавата Валда, че се пъха в леглото му от време на време, а някои дори разправяха, че познавал седмата лейди Фрей повече, отколкото се полагало. Нищо чудно, че отказваше да се жени. Що да купува крава, като наоколо има толкова вимета, които сами го молят да ги издои?
Мерет изруга през зъби, заби пети в хълбоците на коня и препусна нагоре по пътя. Колкото и да се изкушаваше да изпие торбата със злато, знаеше, че ако не се върне с Петир Пъпката, по-добре хич да не се връща.
Лорд Уолдър скоро щеше да направи деветдесет и две. Ушите му бяха почнали да си отиват, очите му почти си бяха отишли, а подаграта така го мъчеше, че трябваше да го носят навсякъде. Едва ли щеше да преживее още много и с това всичките му синове бяха съгласни. „А като си отиде, всичко ще се промени, и не към добро.“ Баща му беше свадлив и опърничав, с желязна воля и език като жило на оса, но поне си държеше на своите. На всичките си свои, даже на ония, които го ядосваха и разочароваха. „Даже на ония, чиито имена не може да запомни.“ Един обаче си беше отишъл…
Докато сир Стеврон беше наследникът, беше друго. Старецът беше гледал Стеврон край себе си шестдесет години и беше набил в главата му, че кръвта си е кръв. Но Стеврон умря при кампанията с Младия вълк на запад — „от чакане е умрял, не се съмнявам“, заяде се Лотар Куция, когато гарванът им донесе вестта — а синовете и внуците му бяха друга порода Фрей. Сега наследник беше синът на Стеврон, сир Риман — задръстен, упорит и алчен човек. А след Риман идваха неговите синове, Едвин и Уолдър Черния, които бяха още по-лоши.
— За щастие — каза веднъж Лотар Куция, — те се мразят един друг повече, отколкото мразят нас.
Мерет никак не беше сигурен, че това е щастие, а между другото самият Лотар можеше да е по-опасен и от двамата. Лорд Уолдър беше поръчал клането на Старките на сватбата на Рослин, но целия план го състави Лотар Куция с Рууз Болтън, чак до това кои песни кога да се пеят. Лотар беше много забавен да седнеш да пиеш с него на маса, но Мерет не беше толкова глупав, че да му обърне гръб. В Близнаците човек рано научаваше, че можеш да разчиташ само на пълни кръвни роднини, а и на тях — не много.
Когато старецът умреше, сигурно всеки син щеше да хване по свой път, както и всяка дъщеря. Новият лорд на Брода несъмнено щеше да задържи в Близнаците някои от своите чичовци, племенници и братовчеди, ония, на които повече разчита, или по-скоро ония, от които смята, че ще има полза. „Останалите ще ни изгони да се оправяме сами.“ Такова бъдеще тревожеше Мерет неописуемо. Само след по-малко от три години щеше да стане на четиридесет, твърде стар, за да започне живот на дребен рицар… и то ако беше рицар, какъвто впрочем не беше. Нямаше нито земя, нито богатство. Разполагаше само с дрехите на гърба си и почти с нищо друго. Даже конят, който яздеше сега, не беше негов. Не беше достатъчно умен за майстер, нито достатъчно благочестив за септон, нито достатъчно див за наемник. „Боговете нищо не са ми дали, освен раждането ми, а и там им се е досвидяло.“ Каква полза да се родиш син на богат и могъщ дом, ако ще си деветият син? Ако се сложеха в сметката всичките внуци и правнуци, Мерет имаше по-голям шанс да го изберат за Върховен септон, отколкото да наследи Близнаците.