„А аз и в това се издъних.“ Беше прикоткал грамадния северняк да изпие достатъчно вино, за да убие трима нормални мъже, но въпреки това, след като занесоха Рослин в брачното ложе, Големия Джон успя да изтръгне меча от първия, който се нахвърли върху него, а докато го изтръгваше, счупи и ръката му. Осем души трябваха, докато го оковат, при което двама бяха ранени, един убит, а горкият стар сир Леслин Хай остана без половин ухо. Когато вече не можеше да се бие с ръце, Ъмбър продължи да се бие със зъби.
Мерет спря за малко и затвори очи. Главата му биеше като оня проклет барабан, който биеха на сватбата, и за миг единственото, което можа да направи, бе да се задържи на седлото. „Трябва да продължа“ — каза си той. Ако успееше да върне Петир Пъпката, това безспорно щеше да осигури благоволението на сир Риман. Петир можеше да е пълен несретник, но поне не беше толкова студен като Едвин, нито толкова горещ като Уолдър Черния. „Момчето ще ми е благодарно за това, а баща му ще види, че съм му верен, че съм човек, който си струва да държи край себе си.“ Но само ако стигнеше горе до залез-слънце със златото. Мерет погледна към небето. „Тъкмо навреме.“ Трябваше му нещо, за да престанат да му треперят ръцете. Той откачи меха от седлото, отвори го и отпи дълга глътка. Виното беше гъсто и сладко, тъмно, та чак черно, но богове, вкусът му си го биваше.
Крепостната стена на Стари камъни някога бе обкръжавала хълма като корона на кралска глава. Бяха останали само основите, високи до кръста камари ронлив камък, покрит с лишеи. Мерет подкара покрай стената към мястото на някогашната порта. Руините тук бяха по-нагъсто и трябваше да слезе, за да преведе коня. На запад слънцето се беше скрило зад пелена от ниски облаци. Прещип и папрат покриваха склоновете, бурените между рухналите стени се издигаха високи до гърдите му. Мерет разхлаби меча в ножницата и се огледа, но не видя разбойници. „Дали не съм сбъркал деня?“ Спря и разтри слепоочията си, но натискът зад очите не намаля. „Седем проклети ада…“ Някъде откъм рухналия някогашен замък отекна тиха музика и се понесе сред дърветата.
Мерет неволно потръпна и удари още една глътка. „Мога просто да ида до Староград и да изпия всичкото злато. Нищо добро не е излизало, когато си имаш работа с разбойници.“ Оная зла кучка Венда беше изгорила един фавн на задника му, докато го държа в плен. Нищо чудно, че жена му го презираше. „Трябва да се оправя с това, Петир Пъпката един ден може да стане лорд на Брода, Едвин няма синове, а Уолдър Черния има само копелета. Петир ще запомни кой е дошъл да го прибере.“ Отпи отново, запуши меха и поведе жребеца към някогашния двор на замъка.
По земята се стелеше гъста пелена нападали листа, като войници след някое голямо клане. Върху един порутен от вятъра и дъжда каменен саркофаг седеше кръстосал крака мъж в избелели зеленикави дрипи и подрънкваше струните на дървена лютня. Музиката беше тиха и тъжна. Мерет позна песента. „Високо в залите на нявгашни крале танцува Джени с призраците свои…“ — Слез оттам — каза Мерет. — Седнал си върху крал.
— Стария Тристифер няма нищо против кокалестия ми задник. Чука на правосъдието, така са го наричали. Отдавна не е слушал нови песни. — Разбойникът скочи долу. Тънък и стегнат, с тясно лице и лисичи черти, устата му беше толкова голяма, че усмивката му сякаш стигаше от ухо до ухо. Над челото му се вееха няколко кичура кафява коса. Той ги избута с ръка и каза: — Помните ли ме, милорд?
— Не. — Мерет се намръщи. — Откъде да те помня?
— Пях на сватбата на дъщеря ви. И много добре, мисля. Оня Пейт, за когото тя се омъжи, ми беше братовчед. Ние в Седем потока всички сме братовчеди. Макар че беше стиснат, когато дойде ред да ми плати. — Мъжът сви рамене. — Защо лорд баща ви никога не ме е канил да свиря в Близнаците? Не вдигам сигурно достатъчно шум за негово благородие? Той обича да е силно, чувал съм.
— Златото носиш ли? — попита дрезгав глас зад гърба му. Гърлото на Мерет пресъхна. „Проклети разбойници, винаги се крият в храстите.“ Същото беше в Кралския лес. Тъкмо мислиш, че си хванал петима от тях, и други десет ще ти скочат изневиделица.
Когато се обърна, всички бяха около него: навъсена шайка старци и безбради хлапаци, по-малки и от Петир Пъпката, повечето облечени в груби дрипи, щавена кожа и по някой къс броня, отмъкната от мъртъвци. С тях имаше и някаква жена, загърната в наметало, три пъти по-голямо от самата нея и със спусната качулка. Мерет беше твърде смутен, за да може да ги преброи, но трябва да бяха поне една дузина, ако не и две.
— Зададох въпрос. — Говорещият беше едър брадат мъж с криви зъби и счупен нос, по-висок от Мерет, макар и не с такова шкембе. Носеше кърпен жълт плащ. — Къде е златото ни?