— В дисагите. Сто златни дракона. — Мерет се окашля. — Ще го получите, когато се уверя, че Петир…
Един трътлест едноок разбойник закрачи напред преди да е свършил, бръкна най-нахално в дисагите и извади торбата. Мерет понечи да го сграбчи за ръката, но премисли. Разбойникът развърза торбата, извади една монета и я захапа.
— На вкус е добре. — Надигна торбата. — И на тегло е добре. „Сега ще вземат златото и ще задържат и Петир“ — помисли Мерет и го обзе паника.
— Това е целият откуп. Всичко, което поискахте. — Дланите му се изпотиха и той ги отърка в панталоните си. — Кой от вас е Берик Дондарион? — Дондарион беше лорд преди да стане разбойник, може би все още беше мъж на честта.
— Ми, май че аз трябва да съм — каза едноокият.
— Ти си един проклет лъжец, Джак — рече едрият мъж с брадата и жълтия плащ. — Днес е мой ред да бъда лорд Берик.
— Значи ли това, че аз трябва да бъда Торос? — Певецът се засмя. — Милорд, колкото и да ми е тъжно, на лорд Берик му се наложи да отиде на друго място. Времената са тревожни, знаете, има толкова битки за водене. Но ние и без него ще се оправим с вас, нямайте страх.
Мерет имаше страх колкото щеш. А и главата му тътнеше. Още малко и щеше да се разреве.
— Златото го получихте — каза той. — Дайте ми сега племенника ми и да си ходя.
— Той е в гората на боговете — каза мъжът в жълтия плащ. — Ще ви заведем при него. Ноч, ти му дръж коня.
Мерет подаде юздите с неохота. Друг избор не виждаше.
— Мехът — изломоти той. — Глътка вино, да ми мине…
— С такива като теб не пием — сряза го мъжът с жълтия плащ. — Насам. След мен.
Листата пращяха под петите му и всяка стъпка го пронизваше като копие в слепоочията. Вървяха мълчаливо. Вятърът се усилваше. Последните лъчи на гаснещото слънце бяха в очите му, когато прекрачи обраслия с мъх камънак на някогашната цитадела. Отзад беше гората на боговете.
Петир Пъпката висеше от клона на един дъб със стегнат здраво клуп около дългия му тънък врат. Очите му се бяха изцъклили и се взираха обвиняващо в Мерет. „Много закъсня“, сякаш му казваха. Но той не беше закъснял. Не беше! Беше дошъл точно когато му казаха.
— Убили сте го! — изграчи Мерет.
— На тоя умът му сече като меч — каза едноокият.
В главата на Мерет препускаше стадо зубри. „Майко милостива“ — помисли той.
— Аз донесох златото.
— И добре направи — каза добродушно певецът. — Ще се постараем да го използваме за добро.
Мерет извърна очи от Петир. Усети в гърлото си вкус на жлъчка.
— Вие… нямахте право.
— Имахме въже — каза онзи с жълтия плащ. — Това право стига. Двама от разбойниците хванаха ръцете на Мерет и ги вързаха здраво зад гърба му. Беше толкова стъписан, че дори не опита да се съпротивлява.
— Недейте — успя само да каже. — Аз дойдох да откупя Петир. Вие казахте, че ако донеса златото до залез-слънце, той няма да пострада…
— Е — каза певецът, — тук ни хванахте натясно, милорд. Това беше донякъде лъжа, признавам.
Едноокият разбойник пристъпи към него с дълга намотка конопено въже. Върза единия край около врата му, дръпна здраво и затегна възела под ухото му. Другия край преметна през дъбовия клон. Едрият в жълтия плащ го хвана.
— Какво правите? — Мерет разбра колко глупаво прозвуча въпросът, но още не можеше да повярва в това, което ставаше. — Няма да посмеете да обесите един Фрей!
Жълтия плащ се изсмя.
— Онзи другия, пъпчивото момче, той каза същото.
„Той не го мисли сериозно. Не е възможно да го мисли сериозно.“ — Баща ми ще ви плати. Аз ще ви донеса голям откуп, повече от Петир, два пъти повече.
Певецът въздъхна.
— Лорд Уолдър може да е полусляп и да го мъчи подаграта, но не е толкова глупав, че да захапе два пъти една и съща стръв. Боя се, че следващия път вместо сто дракона ще прати сто меча.
— Ще го направи! — Мерет се постара да го каже заплашително, но гласът му изневери. — Хиляда меча ще прати и ще ви избие всички!
— Първо трябва да ни хване. — Певецът вдигна очи към нещастния Петир. — А и не може да ни обеси два пъти, нали? — Изтръгна тъжна нота от дървената си лютня. — Хайде сега, вие да не вземете да се подмокрите! Трябва само да ми отговорите на един въпрос и аз ще им кажа да ви пуснат.