Мерет щеше да им каже всичко, стига това да му спаси живота.
— Какво искате да знаете? Ще ви кажа истината, заклевам се. Разбойникът му се усмихна окуражително.
— Ами всъщност търсим едно избягало псе.
— Псе ли? — Мерет се обърка. — Какво псе?
— Отговаря на името Сандор Клегейн. Торос твърди, че се бил запътил към Близнаците. Намерил салджиите, които го прекарили през Тризъбеца, и нещастния содомит, дето го ограбил на кралския път. Да сте го виждали случайно на сватбата.
— На Червената сватба? — Черепът на Мерет всеки миг щеше да се пръсне, но той положи отчаяно усилие да си спомни. Бъркотията беше голяма, но със сигурност някой щеше да спомене, ако бяха видели кучето на Джофри да души из Близнаците. — Не беше в замъка. Не и на главния пир… може да е бил на копелдашкия пир или в лагерите, но… не, някой щеше да каже…
— Водел е едно дете със себе си — каза певецът. — Слабичко момиче, около десетгодишно. Или може би момче, на същите години.
— Не, не мисля — отвърна Мерет. — Доколкото знам, не.
— Значи не? Ах, колко жалко. Ами тогава отивате ей там, горе.
— Не! — проплака Мерет. — Не, недейте! Аз ви отговорих, казахте, че ще ме пуснете.
— Струва ми се, че казах, че ще им кажа да ви пуснат. — Певецът погледна към мъжа с жълтия плащ. — Лим, пуснете го.
— Я си го наври — отвърна грубо едрият разбойник.
Певецът погледна Мерет, сви безпомощно рамене и започна да свири „Деня, в който обесиха Черния Робин“.
— Моля ви! — Последните остатъци от куража на Мерет потекоха по крака му. — Аз нищо лошо не съм ви направил. Донесох ви златото, както казахте. Отговорих ви на въпроса. Аз имам деца!
— Каквито Младия вълк никога няма да има — каза едноокият разбойник.
Мерет едва можеше да мисли заради тътена в главата си.
— Той ни опозори, цялото кралство ни се смееше, трябваше да очистим петното от честта си. — Баща му беше казал всичко това и много повече.
— Сигурно. Какво ли разбира една пасмина скапани селяци от лордска чест? — Жълтия плащ уви три пъти края на въжето около ръката си. — Но виж, от убийство разбираме.
— Не е убийство. — Гласът му изпищя пронизително. — Беше възмездие, имахме право на възмездие. Беше война! Егон, викахме му Звънчото, горкият малоумен, той никому нищо лошо не направи, обаче лейди Кейтлин му преряза гърлото. Загубихме петдесетина мъже в лагерите. Сир Гарс Гудбрук, мъжа на Кира, и сир Титос, сина на Джаред… някой му пръсна главата с брадва… вълчището на Старк уби четири от вълчите ни псета и откъсна ръката на кучкаря от рамото, и то след като го дупчихме със стрели…
— И зашихте главата му на шията на Роб Старк, след като и двамата бяха мъртви — каза мъжът с жълтия плащ.
— Баща ми го направи. Аз само пих. Не можете да убиете човек затова, че е пил. — Тогава Мерет си спомни нещо, нещо, което може би щеше да го спаси. — Казват, че лорд Берик е справедлив, че никого не убива, освен ако не се докаже нещо срещу него. Нищо не можете да докажете срещу мен. Червената сватба беше работа на баща ми, на Риман и на лорд Болтън. Лотар сряза въжетата на шатрите, за да рухнат, и постави стрелците с арбалетите между музикантите в галерията, Уолдър Копелето водеше атаката срещу лагерите… имаше и други… които искате, но не аз, аз само пих малко вино… вие нямате свидетел!
— Виж, точно тук много грешиш. — Певецът се обърна към жената с качулката. — Милейди?
Разбойниците отвориха път и тя пристъпи напред, без да каже дума. Когато свали качулката, нещо стегна Мерет в гърдите и за миг той престана да диша. „Не. Не! Аз я видях как умря. Беше мъртва цял ден и цяла нощ преди да я съблекат гола и да хвърлят тялото й във водата. Реймънд й преряза гърлото от ухо до ухо. Тя беше мъртва.“ Наметалото й и яката скриваха прореза, оставен от меча на брат му, но лицето й беше още по-ужасно, отколкото го помнеше. Плътта беше омекнала като пача във водата и беше добила цвета на пресечено мляко. Половината й коса я нямаше, а останалата бе побеляла и станала чуплива като на старица. Под разбития череп лицето й беше разкъсана кожа и черна кръв, там където се беше драла с нокти. Но най-ужасното в това лице бяха очите й. Очите й го виждаха. И го мразеха.
— Тя не говори — каза едрият мъж с жълтия плащ. — Вие, скапани копелета, сте й отрязали езика. Но помни. — Обърна се към мъртвата жена и рече: — Какво ще кажете, милейди? Той участва ли?