Джохианските пехотинци умряха до последния човек.
Няколко от верижните машини бяха ударени и обезвредени. Но повечето от тях все още бяха способни да се бият.
После два противотанкови екипа се изправиха от скривалищата си сред отломките и ракетометите им откриха огън.
Но конфедерацията продължи да приижда.
Небето беше черно и високо, а в далечината се виждаха зараждащите се буреносни облаци.
Килгър обърса потта от челото си.
— Времето ще се развали и ще загубим тактическите кораби.
Синд направи гримаса. Корабите можеха да летят във всякакво време. Но никой не си беше представял, че това може да включва да управляваш космически кораб из град в разгара на буря и да се биеш с врагове на земята, което значеше най-вече посредством визуално разпознаване, и същевременно да не прекараш доста време в разкрасяване на местната архитектура.
Или ако архитектурата беше здрава като в Рурик, да се разбиеш.
Секунди по-късно започна бурята, огромни капки дъжд се устремиха надолу.
Килгър изруга и напразно потърси укритие наоколо, а после езикът му стана два пъти по-цветист, когато градушката се изсипа върху му.
Направо чудно, помисли си той. Не само че си имаме купища врагове, но сега и времето се присъедини към тях.
Ла Сиотат стоеше до тактическия си кораб, без да обръща внимание на дъжда, който се процеждаше през отворените врати на хангара на „Виктори“. Корабът беше приземен зад посолството, а другият носач на тактически кораби, „Бенингтън“, бе съвсем наблизо.
— Сър, бих искала да се опитам — настоя тя. — Просто ще използваме сензорите на „Кали“ от предната част и с помощта на ракетата ще мога да откривам целите си.
— Не — отсече командирът на полетите. — Приземени сме. След това ще излетим от планетата. А ако не стане наистина, ще се впуснем в самоубийствена атака, вместо само да се доближаваме до тях, както искаш. Това е заповед.
— Получих доклад — каза Сарсфийлд безизразно, — че моята артилерия изстрелва възпиращи снаряди навсякъде. Приближават се, Стен.
— Кажете им да изоставят оръжията си и да се придвижат към транспортните кораби.
— Да, сър.
— Как сме с натоварването?
Сарсфийлд се консултира с един от офицерите си.
— Всички батальони са строени, освен един, който се качва сега, и Първи батальон, който е разположен на площада. И артилерийските батареи, които се отправят към корабите в момента. Предполагам — продължи Сарсфийлд, — че Първи ще трябва да си пробива път с бой, Мамка му. Поне — добави той тъжно, — те самите пожелаха да заемат тази позиция.
Както и всеки друг батальон от Първа гвардия, според Стен.
— Всички служители на посолството са се качили — заяви Стен. — Както ви е заповядано, всички кораби трябва да се издигнат, когато Първи батальон нападне врага. „Виктори“ ще остане на земята до последния възможен миг. Всеки, който успее да се измъкне от битката след издигането, се качва на него. Разпускам тази станция.
— Разбрано. Вие сте последен. Към „Виктори“ ли отивате?
— Не — отвърна Стен. — Ще бъда с Първи батальон. Стен. Край.
Сарсфийлд нямаше достатъчно време, за да изрази протеста си. Стен стана, разкърши се и посегна към бойното си облекло.
Алекс, също облечен за битка, го беше приготвил. Отправиха се към стълбите. Килгър се обърна и дръпна жица, после двамата се спуснаха към приземния етаж.
Десет секунди по-късно експлозията унищожи комуникационната уредба и конферентната зала.
— Имаш ли план? — зачуди се Килгър.
— Разбира се — отвърна Стен. — Много, много планове. Да се молим за мир. Да не бъдем убити. Да стигнем до „Виктори“, преди да излети. Да се изтеглим през нощта и да изчезнем из провинцията.
— И колко време смяташ, че ще мине, преди проклетият Император да изпрати спасителна група за човек, който не се е подчинил на заповедта му?
— Имай вяра, Алекс — каза Стен. — Рано или късно ще се научим да левитираме и ще се приберем у дома.
В двора видя Синд, Бор и гурките готови за за бой. Очакващи.
Не беше изненадан, но за малко да се разплаче.