— Отговаря ли „Калигула“? — попита Стен.
— Не, сър.
— Командире, имате ли тактически кораби, готови за полет?
— Разбира се.
— Искам един. С най-добрия пилот на „Виктори“. Заредете го с „Кали“. Потегляме, щом стигна хангара.
Килгър се изправи на крака, за да тръгне с него.
— Алекс! Искам да останеш тук, на мостика. Ще излъчвам от тактическия кораб, но искам връзката да се осъществи през „Виктори“.
— Нямаш нужда от мен за това, шефе.
— И искам синтезирано копие, което да съвпада при анализа.
— Ясно. Схванах. Бягай, момко.
И Стен се затича към хангара на „Виктори“.
Тактическият кораб излетя от дясната страна на „Виктори“ и веднага след като се откъсна, ускори с пълна АМ2 тяга.
— Колко до прехващането?
Ла Сиотат нямаше нужда да поглежда към екрана.
— Петдесет и три… петдесет и една минута, сър.
— Добре. — Стен седна на мястото на оръжейния офицер и нагласи шлема на главата си.
— Ето какво ще правим. „Калигула“ се е насочил към Джохи. Ще използва планеторазрушител.
Ла Сиотат, която се гордееше със самообладанието си, не можа да запази невъзмутимото си изражение.
— Но какво… да не би адмирал Мейсън да въстава… или…
— Няма нужда да знаете, госпожице. Искам да ме известите, когато стигнем на пет минути от „Калигула“. Имате ли възражения?
— Не, сър.
— Внимавайте разрушителите да не ни забележат. Сигурен съм, че им е наредено да ни спрат.
— Това дори не е повод за притеснение. Сър.
Стен почти се усмихна — звучеше така, сякаш Ла Сиотат е невероятен пилот.
— „Калигула“, тук е „Виктори“. Адмирал Мейсън, тук е Стен, край.
— Все още няма отговор.
— „Калигула“, тук е Стен, край. Свържете ме с вашия адмирал. Това е заповед, край.
— Седем минути до прехващането, сър.
— По дяволите…
Екранът на тактическия кораб внезапно се проясни и Стен видя лицето на Мейсън. Мейсън, или поне Стен се надяваше да е така, трябваше да гледа синтетичното копие на Стен на мостика на „Виктори“ и да не му и мине през ума, че той е реагирал светкавично и всъщност се намира съвсем близо до „Калигула“.
— Адмирал Мейсън, мисля, че разбирам каква е мисията ви — започна Стен.
— Моите заповеди, сър, ми забраняват да дискутирам настоящата ми задача с никого.
— Не се интересувам от дискусии, Мейсън. Това не е клуб за дебати. И знам, че ти е наредено да взривиш Джохи. Не можеш да го направиш.
— Имам своите заповеди, сър.
— Потвърдихте ли ги? Мейсън, искате ли да сте първият човек от — Бог знае кога? — който е изтребил цяла планета? Не всички там долу са побъркани, Мейсън.
Фигурата на екрана не отговори.
— Не виждам причина да продължаваме тази връзка — каза механично той.
— Мейсън, изчакай за миг.
Стен затвори микрофона си и сложи шлема на главата си.
— Госпожице Ла Сиотат, изстрелвам ракетата „Кали“.
— Да, сър. С пълна скорост… Прехващане след три минути… две минути.
Стен докосна червения ключ на оръжейния панел — единственото физическо действие, което трябваше да предприеме.
Чудовищната ракета беше изстреляна от гнездото си в задната част на тактическия кораб. Беше двадесет метра дълга, а бойната й глава съдържаше двадесетмегатонен смъртоносен експлозив.
Ракетата изскочи от тактическия кораб и Стен я прицели през шлема към малкото съзвездие, което представляваха „Калигула“ и съпровождащите го кораби, на три четвърти от максималната й скорост.
Отвори очите си и видя Мейсън да се взира към него през екрана.
— Това е последният ми опит, адмирал Мейсън. Знаете, че работите за луд човек. Току-що чухте — Императорът е накарал да застрелят Махони.
Очите на Мейсън присветнаха, после той отново се превърна в машина.
Стен опита още веднъж, наясно, че е безсмислено.
— Виж, човече. Така ли искаш да те запомни историята? Мейсън, убиецът на планети?
Мейсън почти се усмихна.
— Стен, това е разликата между нас. Смяташ, че имаш някакво дадено ти свише право да съдиш кои заповеди трябва да последваш и кои не. Това е съблазнително и ти си наясно с това. Може би по същата причина Махони е бил екзекутиран. Замислял ли си се? Следвам пряка имперска заповед, господинчо. Не, Стен, аз няма да бъда предател. Мейсън, край.