— Нима същото не важи и за джунглата?
— Може би, ако ми посочиш къде ще закрепим КАРМ…
Антон се замисли.
— Може би към фунията?… Не, тя бълва пара когато си пожелае… — На лицето му изплува усмивка: — Все пак вие сте мнозинство… Затова приемаме вашите предпочитания. Избираме дърво!
Спряха се на редица от осем сравнително малки дървета, дълги между тридесет и петдесет километра. Без да се допита до никого, Образования се насочи към най-голямото от тях, задейства предните двигатели и увисна над западната страна на вътрешната туфа.
Туфата беше дива. Едно поточе се стичаше надолу по ствола направо в устата на дървото. Потърси с поглед заоблените форми на изоставени стари колиби, но не откри нищо. Зеленината около устата на дървото никога не беше подрязвана, нямаше пътеки за погребални церемонии или за пренасяне на боклук. Нямаше следи от земен живот; нямаше дори плевели.
— Май ние сме първите тук — подвикна весело той. — Лори, казвай как да приземим това чудо!
— Ти управляваш.
Образования започна да разсъждава на глас:
— Според мен ще е най-добре да го закрепим към ствола и да слезем.
— А защо да не се качваме?
— Това сме го вършили и преди. Клейв може да поведе хората надолу, а Гавинг и аз ще изчакаме на КАРМ, готови за спасителна операция. Ще ви последваме едва когато приключите със слизането. Катерили сме се и преди…
— Почакай — обади се Клейв. — Това ще отнеме дяволски много време. Мисля, че е време да престанеш да се правиш на глупак и трябва да ни приземиш до устата на дървото.
— Ами ако я запалим?
— Тогава ще пробваме на друго дърво.
При предложението да се приземят край устата на Дървото Лондон, Лори направо пощуря. Сега само потри очи. Беше прекалено изморена…
Така се чувстваха и останалите. Бяха преживели твърде много шокове, бяха се сблъскали с прекалено много изненади. Клейв е прав: всяко забавяне ще им донесе допълнителни мъки, освен това наоколо имаше предостатъчно дървета-интеграли.
Нямаше подходящо място за приземяване в тази пустош. Навсякъде се виждаше само зеленина, суша очевидно липсваше. Дали наистина ще се запали?
Образования насочи КАРМ към устата на дървото и го вкара в зеленината. Достатъчно навътре, за да се задържи. Разтърсени от съприкосновението, крушенците побързаха да излязат навън и веднага се заеха да гасят пламъците наоколо.
После получиха възможност да се огледат.
Миния стоеше права и дишаше тежко. Черната й коса беше разрошена и мокра, в ръката си стискаше почернялото пончо.
— Растения-хеликоптери! — извика тя и стисна ръката на Гавинг.
— Не знаех, че ги харесваш — засмя се той.
— Аз също. На Дървото Лондон изкореняваха всички неизползваеми растения, включително хеликоптерите и цветята. — Тя чукна няколко от зрелите класове наоколо, семенниците им изхвърчаха нагоре със силно бръмчене. Очите й се заковаха в неговите: — Успяхме, Гавинг! При това точно както го замислихме — намерихме ненаселено дърво, което е наше!
— Жалко, че сме само шестима… Това е всичко, което остана от Туфата Куин…
— Дванадесет сме — поправи го тя. — И ще станем повече.
Беше се борила с огъня с грациозността на хищник, видимото коремче изобщо не попречи на движенията й. Детето е мое, помисли си Гавинг. Няма значение дали е заченато от мен, или бащата е някой ловец. Важното е, че съществува, че е наше… При първа възможност ще обяви това пред останалите. Но сега не е време за това.
— Е, да — промълви на глас той. — Всичко, което виждаш, е наше. Как ще го наречем?
— Иска ми се да е нещо, което харесвам… Което да изразява това, в което сме се превърнали… Вече няма трупоносци, няма триединни… Нека бъде „Дърво на Гражданите“!
На вкус зеленината бе същата като тази на Туфата Куин отпреди сушата; същата, която Образования помнеше от своето детство. Легнал по гръб в девствената зеленина, той с наслада смучеше.
Едновременно с това усещаше погледа на Лори, която го наблюдаваше от сянката. Беше хладна и някак напрегната, свила лакти, като че ли да се предпази от удар.
— Не можеш ли да се отпуснеш? — извърна се към нея той. — Хапни малко зеленина.
— Вече го направих — безизразно отвърна тя. — Не е лоша…