Алергията го нападна няколко дни по-късно.
Сегашната суша настъпи постепенно, в течение на няколко години. Но Гавинг усети настъпващото бедствие почти веднага. Остра болка пронизваше очите му като нажежена игла, носът му непрекъснато течеше, гърдите му се стягаха. Това е следствие от сухия и разреден въздух, беше казал Учения. Някои можеха да издържат, други не. Вероятно преминаването на Голд беше променило орбитата на дървото и то се бе доближило до Вой, оставяйки далеч назад медианата на Мъгливия пръстен. На Гавинг му беше наредено да спи над устата на дървото, където минаваха поточета. Това беше преди поточетата да пресъхнат със стряскаща бързина.
Вятърът също се усили.
Винаги духаше право в устата на дървото. Туфата Куин пускаше широки зелени платна по течението, за да улови всичко носено от него. Вода, прах и кал, насекоми или по-големи животни се филтрираха директно от зеленината или се заплитаха в клончетата. Гръбначните клони бавно се изместваха напред, на запад по клона, докато постепенно всичко се плъзгаше към ненаситното гърло на огромната конична яма. Дори старите колиби мигрираха към устата на дървото, за да бъдат смачкани и погълнати. Налагаше се да се строят нови през няколко години.
Всичко се движеше към устата на дървото. Хората бяха преградили потоците, които течаха надолу по ствола. По този начин водата стигаше до ямата едва след като бе използвана за готвене, миене и естествени нужди. Мнозина от жителите идваха да се облекчат направо в ямата, или както казваха: „да нахранят дървото“.
Нарът от гръбначни клони, на който беше положена Мартал, вече се бе придвижил няколко метра надолу по склона. Роднините й се бяха отдръпнали до ръба и се изправиха около Алфин — пазителя на устата.
Още от малки децата се учеха да се грижат за дървото. Гавинг си спомняше как беше носил събираните по цял ден пръст, тор и боклук в устата на дървото, като преди това внимателно отстраняваше камъните. Те имаха друго приложение — най-често като оръжие срещу дребни паразити. Тази дейност не му допадаше кой знае колко, защото Алфин беше ужасен началник. Но доста от паразитите ставаха за ядене. На клона се отглеждаха и някои култури, пренесени от Земята: тютюн, царевица, домати. Трябваше да бъдат прибрани навреме, преди дървото да ги погълне.
Времената ставаха все по-тежки, минаващата плячка се превръщаше в събитие. Дори насекомите измираха. Нямаше храна за племето, дървото и насекомите разчитаха единствено на отпадъци. Посевите загинаха почти напълно. Клонът се оголи на половината и там вече не никнеше нова зеленина.
Алфин се грижеше за устата на дървото откакто Гавинг се помнеше. Беше мрачен старец, който по една или друга причина мразеше половината племе. Някога Гавинг се страхуваше от него. Той придружаваше всички погребения, но днес изглеждаше наистина смазан от скръб.
Денят гаснеше. Яркото петно на слънцето се снижаваше и помътняваше. Не след дълго то щеше да се слее с небосвода на изток и да: възвърне яркостта си. Появи се Председателя, грижливо завит и забулен, за да се пази от светлината. Придружаваха го Учения и Образования. Този последният беше русо момче, четири години по-възрастно от Гавинг, но сериозно и изпълнено с достойнство. Дали е надут, или му е мъчно за Мартал, запита се Гавинг.
Учения беше облечен в древна широка работна дреха — нещо като униформа, съответстваща на сана му. Състоеше се от две парчета избеляла синя тъкан с шарки на едното рамо. Стоеше му зле. Панталоните стигаха едва до колената му; под туниката се виждаше ивица гол корем, обрасъл със сиви косми. Служил на безброй много поколения, странният лъскав плат най-сетне беше започнал да показва признаци на износване и Учения го обличаше само при официални поводи.
Гавинг изведнъж реши, че Образования беше прав — старата униформа щеше да отива идеално на Харп.
Учения започна да възхвалява последния принос на Мартал за благото на дървото, като напомни на присъстващите, че един ден и те ще трябва да изпълнят това задължение. Беше кратък и отстъпи настрана, за да направи място на Председателя.
В речта нямаше дори намек за лошия нрав на Мартал. За сметка на това бяха изтъкнати готварските й умения. След това премина на темата, която очевидно го вълнуваше повече: загубата на собствения му син, който никога няма да се върне на Туфата Куин, независимо къде се намира сега. Говори дълго, а през това време мислите на Гавинг се рееха.