— А теб не те ли е страх, че сме толкова нависоко?
— Не.
— Мен ме е страх.
Настъпи пауза.
— Страхувам се да не падна… — промърмори след известно време Алфин. — Трябва да съм луд да не се страхувам.
Известно време цареше мълчание. Гавинг потъна в болката, която разкъсваше мускулите и ставите му. С раздразнение си помисли, че няма да го оставят да заспи. Алфин се обади отново, точно когато се унасяше:
— Председателя знаеше…
— Какво?
— Знаеше, че се страхувам от падане и точно по тази причина ме изпращаше на лов под клона. Там, където не можеш да се уловиш за нищо стабилно, преди да хвърлиш харпуна… Все пак мисля, че сме квит.
— Как така? — попита Глори.
„Вероятно и председателя мисли така“, рече си Гавинг.
— Няма значение. Ще легнеш ли с мен, Глори?
— Не, Алфин — напрегнато прошепна жената. — Не сме сами…
— Имаше ли любовник, там долу в туфата?
— Не.
— Повечето от нас нямат. Никой не възрази на тази гадна измислица на Председателя.
Глори отвърна с колебливо мълчание.
— Все пак не мога — въздъхна в крайна сметка тя. — Поне не тук…
— Клейв! — изведнъж повиши глас Алфин. — Трябваше да вземем някоя масажистка!
— Аз си имам, при това две — отвърна в тъмнината Клейв.
— Фураж за дървото — промърмори беззлобно и развеселено Алфин, после настъпи тишина.
Глава четвърта
Щураци и ветрилна гъба
На сутринта всички бяха повече или по-малко зле. Алфин направи опит да се раздвижи, но се сви на две и притисна длани в лицето си. Мерил беше бледа като платно. Раздвижи китките си и се изправи на ръце. Джаян и Джини се разтриваха с мрачни физиономии. Джиован изненадано установи, че не може да помръдне и хвърли поглед към Клейв.
В широко отворените очи на Глори се четеше паника. Гавинг я потупа по рамото и се намръщи от пронизалата го агонизираща болка.
— Всички сме като болни — промърмори той. — Няма от какво да се тревожиш… Никой няма да бъде изоставен.
— Не мислех за това — прошепна тя, но в очите й се долови облекчение. — Предполагах, че само аз изпитвам болки… Това е нормално, нали?
— Разбира се. Но нищо ти няма, всички сме така.
— Благодаря за грижите вчера — усмихна се насила тя. — Много благодаря. Обещавам, че занапред ще се справям по-добре…
Образования заговори, като се мъчеше да не мърда.
— Ще се оправим. Колкото по-високо се изкачваме, толкова по-леки ще ставаме. Не след дълго ще се реем като прашинки в небето…
Клейв се изправи и внимателно закуцука между хората си. Всички бяха будни, но не можеха дори да помръднат. Завист парна душата на Гавинг. Този тип очевидно не изпитва болка!
— Време за закуска — обяви водачът на експедицията, избрал един добре опушен къс месо, по който личаха дупките от харпун. — Нахранете се добре. Когато са в стомаха, припасите се носят лесно…
— А и вчера изразходвахме доста енергия — подхвърли Образования, след което се надигна и с цената на огромни усилия закуцука към Клейв. Протегна ръка и задърпа парче месо от ребрата на звяра, дължината му беше почти метър. Гавинг стори същото. Месото издаваше особена миризма, сякаш беше гранясало. Трябва да се свиква, рече си Гавинг. Още повече, че от това зависи живота ни…
Захапал огромен къс месо, Клейв се намести между тях. Подаде храна и на Мерил, после се заслуша в думите на Джиован, който плачливо описваше симптомите на болките си. След това го прекъсна:
— Всичко това означава, че започваш да идваш на себе си. Подаде му една сочна мръвка и добави: — А сега яж…
Отряза две парчета за Джаян и Джини, после се зае да масажира раменете и бедрата им. Те потрепваха и стенеха.
Накрая, когато всички се нахраниха, Клейв се надигна и огледа групата си.
— Ще вървим на изток — обяви той. — Надявам се, че най-много след половин ден ще намерим вода. Тук тъй и тъй няма достатъчно място, затова трябва да се махаме. Вдигайте се, граждани. Налага се да „нахраним дървото“ на открито, а дали наистина ще го нахраним, зависи от вятъра и течението. Алфин, ти ще водиш.
Алфин тръгна нагоре по спирала, движеше се в посока, обратна на часовниковата стрелка. Гавинг усети как болките намаляват. Отбеляза, че Алфин изобщо не поглежда надолу. Същевременно пет пари не даваше за тези, които вървяха след него.
Самият Гавинг нямаше подобни скрупули и погледна надолу. И с изненада установи колко много път бяха изминали. Туфата Куин се беше превърнала в далечно петно, не по-голямо от човешка длан.