Образования мълчаливо се хранеше, очите му не се откъсваха от птиците. После изведнъж се разсмя.
— Вижте, те са в период на брачни танци…
— Какво от това?
— Ей сега ще разберете…
След малко Гавинг разбра, а също и останалите, ако можеше да се съди по гръмогласния смях на Клейв и кикотенето на Джаян и Джини. Сиво-кафяв мъжкар се доближи до една женска и рязко разпери подобните си на наметало крила. Под сивото блесна яркожълто, сред което стърчеше дълга червеникава тръба.
— На времето слушах за тези птици от Учения — усмихна се Образования. — Щураци… С какво ли се хранят?
— Има ли някакво значение? — попита Алфин.
— Може би не.
Образования стана и се отправи нагоре към птиците. Те излетяха, след това се върнаха и пикираха към него, издавайки гневни крясъци. Но той не им обърна внимание, огледа мястото и се върна.
— Е? — попита Алфин.
— Дървото е цялото в дупки, като решето. Вътре е пълно с насекоми. Именно те са храната на птиците…
— А ти помисли, че дървото загива, а? — подразни го Алфин.
— Бих искал да вярвам, че не е така — поклати глава Образования, а Алфин само изсумтя.
Отново се насочиха по спирала към западната страна. Слънцето се скри под Вой и започна да се издига отново. Вятърът вече не беше толкова силен, но и пътешествениците бяха изморени. Почивките им върху издатините на кората зачестиха, почти не говореха помежду си.
По време на една от тези почивки Мерил извика:
— Джини! Нещо ме хвана!
Щипци колкото юмрука на Клейв се бяха вкопчили в полупразната й раница. Тя скочи на крака и рязко я дръпна. От цепнатината в кората изскочи същество, покрито с твърди кафяви плочки. Муцуната му представляваше квадратна броня с едно-единствено дълбоко потънало навътре око. Тялото назад като че ли беше меко.
Джаян замахна и нанесе силен удар там, където тялото потъваше в кората. Животното беше разсечено на две, но упорито продължаваше да стиска торбата на Мерил. Джаян пъхна харпуна си между щипците, успя да ги разтвори, а после сръчно натика мъртвото зверче в торбата си.
Не след дълго отново откриха вода. Клейв напълни малкия чайник и свари улова. За всеки имаше по една хапка.
Наблъскаха се в широка пукнатина, вероятно издълбана от мълния. Закрепиха се с въжетата. Всеки лежеше до краката на съседа си. Заспаха дълбоко, съсипани от четиридневното катерене.
Събудиха се и хапнаха от пушеното месо.
— Да потърсим още някое от тези черупчести животинки — предложи Клейв. — Това не беше лошо.
Никой не чакаше втора покана. Винаги е така, когато става въпрос за сигурен подслон, близо до вода, помисли си Гавинг.
Този път водачеството пое Джиован. След половин ден преход в посока, обратна на часовниковата стрелка, откриха нов завет. И тук дървото беше меко и надупчено като сито, щураците отново гъмжаха под тях. Джиован забеляза несигурните стъпки на Алфин и Глори в подветрените зони и им подвикна да внимават. Алфин го възнагради с един особено злобен поглед.
Работата беше там, че Алфин забиваше клиновете си много по-внимателно от останалите. Докато при Глори беше обратното и тя губеше време в постоянните си подхлъзвания…
Закрепиха се до ручея, утолиха жаждата си и се измиха.
Алфин обърна внимание на сивите буци, които стърчаха от кората над главите им от двете страни на поточето. Стана и започна да се катери към тях, забивайки клиновете внимателно и едновременно с това бързо. Върна се с ветрилна гъба, сивкава, с червена периферия. Беше голяма колкото половината му раница.
— Може би става за ядене — рече той.
— Тогава защо не я опиташ? — попита го Клейв.
— Не искам — отвърна Алфин и понечи да изхвърли гъбата, но Мерил го спря.
— Нали търсим начин да спасим племето от глад? — попита тя, след което отчупи едно голямо сиво-червено парче от края и го налапа. — Нищо особено, но става… Учения сигурно би я харесал. Няма нужда да се дъвче… — Протегна ръка и си отчупи ново парче.
Алфин лапна късче от сиво-бялата сърцевина, погълна го сякаш беше отрова, после кимна:
— Не е лошо.
Клейв спря останалите доброволци. Изкачи се нагоре и набра няколко ветрилни гъби. Натика ги в раницата си, една остана да стърчи като чадър с размери метър на метър…
Слънцето се издигаше на изток. Намираше се точно под Вой — проблясваше долу, под ствола и зеленината, опасваща Туфата Куин. Западният вятър се беше превърнал в нежен бриз. До слуха на Гавинг изведнъж долетя викът на Мерил: