Отговорът дойде четири секунди по-късно, вял, слаб и неясен. Кенди го прихвана, после направи фина настройка на телескопите за следващото си послание.
„Състояние. Повторете три пъти.“
Отговорът беше неясен, наложи се да включи програмата за елиминиране на шумове. Оказа се, че сигналът идва от един КАРМ на ръчно управление, с почти напълно запазена работоспособност. Той използваше само помощните си двигатели и работеше в безопасен режим. Преди време тази машина представляваше опростен вариант на Кенди. Сега обаче програмата беше силно дегенерирала, изродена в хаотични безсмислици.
„Запис на курса за последния час.“
Получи го. В продължение на четиридесет минути КАРМ падаше свободно, с относително ниска скорост. След това предприе маневриране с малко ускорение, а траекторията на курса му приличаше на падащи към пода на кухнята спагети — едно безумно изразходване на енергия. Авария? Или… Нима това е космическа битка?
Война?
„Превключи на мое управление.“
След пауза от четири секунди се появи сигнал, който приличаше на агонизиращ писък. Сериозна повреда.
Вероятно екипажите бяха изключили автопилотните системи на всички КАРМ още преди половин хилядолетие. Може би все още имаше смисъл да опита и той изпрати следващото си съобщение.
„Искам видеовръзка с екипажа.“
„Отказана.“
Виж ти! Видеовръзката си беше наред! Вероятно още преди половин хилядолетие каторжниците бяха вкарали нов блок в програмата. Техните потомци едва ли знаеха как се прави това.
Един блок може да бъде надхитрен.
Модулът КАРМ е твърде малък за визуален контакт, но по всяка вероятност се намираше някъде около зелената топка край Света на Голдблат. Една гора от сладък памук. Растенията в Мъгливия пръстен са крехки и пухкави. Изключително разклонени, те приемат максимално количество слънчева светлина, малката им маса се справя успешно със слабото притегляне.
В продължение на половин хилядолетие Кенди търсеше признаци на зараждаща се цивилизация — предимно правилни форми в реещите се маси, инфрачервени излъчвания от производствени центрове, промишлени замърсявания, метални пари, въглероден окис, азотни окиси. Не откри нищо подобно. Ако наследниците на екипажа на „Дисциплина“ все пак бяха преминали етапа на дивачеството, това вероятно е станало съвсем наскоро…
Но те бяха живи. Някой използваше КАРМ.
Ех, ако можеше да ги види! Или да поговори с тях… „Дайте ми словесен отговор. Граждани, тук е Кенди, от името на Държавата. Говорете и отплатата ще надвиши многократно въображението ви.“
„Усили. Усили. Усили“ — дойде отговорът от КАРМ.
Кенди премина на максимална мощност:
„Прекрати словесния отговор.“
Не за пръв път си задаваше въпроса дали пък Мъгливия пръстен не се беше оказал твърде гостоприемен. Съществата, развиващи се в подобна среда на свободно движение, не биха могли да обладават човешка сила. А хората, уверили се в своето физическо превъзходство, най-вероятно си живеят щастливо като миди и са почти толкова активни. Цивилизацията се развива, за да се защити от околната среда.
Или от други хора. Една война ще е добър признак…
Ако имаше начин да разбера какво става! Кенди можеше да наруши средата поне по дузина различни начини. Да ги изгони от Рая и да види какво ще стане тогава. Но не смееше. Не познаваше достатъчно добре нещата.
Кенди чакаше.
Глава първа
Туфата на Куин
Гавинг чуваше шумоленето докато неговите другари си пробиваха път нагоре. Не се отдалечаваха от голямата плоска стена на ствола. От него излизаха клони с дебелината на пръст, които постепенно изтъняваха. Краищата им бяха като рехав зелен памук, разстлан така, че да улавя всеки проблясък слънчева светлина. Около ствола цареше зелен полумрак.
Гавинг си пробиваше път сред вселената от зелен памук.
Беше гладен. Протегна ръка към нежната паяжина и сграбчи шепа зеленина. Имаше вкус на захарен памук. Засища глада, но стомахът на Гавинг се бунтуваше и искаше месо. Храната беше жилава, зеленината й се смесваше с кафяви оттенъци.
Въпреки това Гавинг я погълна, след което продължи пътя си.
От усилващото се свистене на вятъра разбра, че са близо. След минута-две главата му изскочи на открито.
Слънчевите лъчи режеха като с нож очите му, все още зачервени от алергичния пристъп сутринта. Винаги го удряше в очите и синусите. Извърна глава, подсмръкна и зачака зрителната адаптация. След това, тръпнещ от нетърпение, погледна нагоре.