— Не мога да определя какво е… — промърмори Лейтън.
— Опитва се да избегне сблъсъка — отбеляза Харп. — Изглежда доста голямо.
— Ще го отнесе към другата страна. Хайде!
Залазиха по-бързо. Трепкащото петно идваше все по-близо. Беше дълго, тясно и се движеше с опашката напред. Очертанията на голяма полупрозрачна перка се размазваха от бързите движения, с чиято помощ съществото се опитваше да избегне сблъсъка със ствола. Продълговатото му тяло бавно се въртеше.
Появи се и главата. Зад дълъг и здрав клюн светеха две огромни очи, разположени под ъгъл от сто и двадесет градуса.
— Птица-сабя — промълви Харп и спря.
— За Бога, Харп, какво правиш? — изкрещя Лейтън.
— Никой нормален човек не би се занимавал с птица-сабя!
— Все пак е месо! — изръмжа Лейтън. — И вероятно също умира от глад, щом е стигнала чак до тук!
— Кой казва такова нещо? Образования? Образования знае само разни теории, но на него не му се налага да ловува.
Бавното въртене на птицата-сабя даде възможност да видят това, което трябваше да бъде третото й око. Но на негово място имаше само една голяма мъхнато-зелена ивица с неправилна форма.
— Мъх! — извика Лейтън. — Наранила си е главата и се е инфектирала с мъх. Птицата е ранена, Харп!
— Това не е ранена пуйка, момче. Това е ранена птица-сабя.
Лейтън беше наполовина по-кльощав от Харп, но имаше предимството да е син на Председателя. Не се подчиняваше лесно. Стисна с дългите си силни пръсти рамото на Харп и извика:
— Ще я изпуснем, ако стоим тук и спорим! Аз викам да й скачаме, при това веднага!
Изправи се, вятърът го връхлетя с ужасна сила. Пръстите на краката му се вкопчиха в снопче жилави клонки, ръката му се размаха като семафор:
— Ей! Птицо-сабя! Месо, болнаво месо!
Харп изръмжа от отвращение.
Звярът положително щеше да го види, особено пък като размахваше тази ярка алена блуза. „Вероятно ще я изпуснем и всичко ще се размине“, помисли с надежда Гавинг, но въпреки това спря и свали въжето от гърба си. Никога не би си позволил да прояви страх на първия си лов. Зарови се в гъсталака, заби кука в здраво дърво и закрепи въжето към нея. Средата остана увита около кръста му. Никой никога не си позволяваше да изгуби въжето — единствен шанс за спасение при случайно пропадане в небето.
Звярът очевидно не ги виждаше и Лейтън изруга. После побърза да закрепи собственото си въже. Работният му край представляваше абордажна кука — твърдо дърво от края на клона. Вдигна куката високо над главата си, изкрещя от напрежение и я хвърли.
Птицата-сабя най-сетне ги видя. Разтворила уста и размахала триъгълната си опашка, тя се опита да заобиколи ствола и да ги докопа. Сигурно умираше от глад. Едва сега Гавинг си даде сметка, че и друго живо същество може да гледа на него като на месо.
— Може и да се получи — намръщи се Харп. — Ако имаме късмет, току-виж се размазала в ствола…
Птицата-сабя с всеки изминал момент ставаше все по-голяма — по-голяма от човек, по-голяма от колиба, само уста, крила и опашка. Опашката беше полупрозрачна ципа, заобиколена от кости с назъбени краища във вид на буквата „V“. Какво правеше толкова далеч? Птиците-саби се хранеха с животните от реещите се горички и рядко можеха да се видят тук, толкова близо до Вой. Съществото наистина изглежда изнемощяло, помисли си Гавинг. Вероятно поради меката зелена пелена над третото му око.
Този мъх представляваше зелено паразитиращо растение, което расте върху животни и ги изсмуква до смърт. Нападаше и хора, всеки го хващаше рано или късно, някои повече от веднъж. Но хората се сещаха да седят на сянка и това беше достатъчно: мъхът увяхваше и умираше.
Лейтън може би е прав. Рана на главата, объркано чувство за посока… И ето, към тях лети планина от месо, голяма колкото дългата колиба на ергените. Огромна и очевидно гладна планина, разтворила широка паст, запълнена с остри зъби. Въжето на Харп изсвистя край. Гавинг и го изкара от вцепенението. Зърнал Лейтън, който трескаво развиваше своето въже, той замахна и хвърли оръжието си.
Птицата-сабя се стрелна напред с невероятна бързина и схруска като дребна мръвка харпуна на Гавинг. Харп изкрещя. Гавинг замръзна за миг, после пръстите му се вкопчиха в клонаците. Започна да събира въжето, бавно и с безкрайно внимание. Беше я уловил.
Звярът не се опитваше да избяга, а напротив — напираше към тях. Куката на Харп се плъзна по туловището му и отскочи встрани. Харп дръпна към себе си, като се опитваше да закачи птицата, но отново пропусна. Започна да събира въжето за нов опит.