Потънал до мишниците в клонките и памука, Гавинг стискаше въжето с всичка сила. Заковал поглед в звяра, като че ли търсеше контакт с безпощадния убиец. Той изрева:
— Харп! Къде трябва да я раня?
— В очите, предполагам.
Оказа се, че преценката на звяра е погрешна. Тялото му се тресна странично в дънера над главите им и ги поръси с парчета кора. Беше убийствено близо. Стволът потръпна, Гавинг зави от ужас. Лейтън нададе яростен вик и хвърли куката си.
Улучи птицата-сабя странично. Дръпна с всички сили и зъбците от твърдо дърво потънаха дълбоко в плътта.
За миг опашката на птицата-сабя прекрати бесните си движения. Вятърът започна да я отнася на запад, двете й здрави очи гледаха замислено…
Въжето на Лейтън се изпъна. След това и въжето на Гавинг. Клончетата започнаха да се измъкват от недостатъчно силните пръсти на краката му. После огромната маса на звяра го помъкна в небето.
Собственото му гърло се сви, но чу Лейтън да пищи. Звярът беше повлякъл и него. Пръстите на краката му стискаха останки от откъснати клонки. Погледна надолу към меката повърхнина на туфата като се чудеше дали да не се пусне и да падне. Въжето му все още беше закотвено, но вятърът — прекалено силен. Можеше да го отвее покрай туфата и да го откъсне от целия клон… Завинаги. Взе друго решение и започна да лази по въжето по-далеч от звяра, който се оказа едновременно ловец и плячка.
Лейтън не отстъпваше. Беше приготвил харпуна си и чакаше.
Птицата-сабя взе решение. Тялото й се изви. Назъбената опашка разряза с лекота въжето на Гавинг. Направи мощен замах и се отправи на запад. Въжето на Лейтън се изпъна, после клоните не издържаха и то се откачи. Гавинг протегна ръка в безуспешен опит да го хване.
Би могъл да се докопа до безопасността, но не го стори и продължи да наблюдава.
Лейтън беше заел позиция с насочено копие, другата му ръка извършваше кръгообразни движения, за да спре въртенето на тялото си и да остане с лице към хищника. Сред живите организми, населяващи Мъгливия пръстен, хората бяха почти единствените, лишени от крила. Тялото на птицата-сабя се изви като „U“. Опашката й разсече Лейтън почти на две, преди той да успее да замахне с копието си. Клюнът на хищника щракна четири пъти и тялото изчезна. Устата продължаваше да работи, опитвайки да се справи с харпуна на Гавинг, заседнал в гърлото й. Вятърът бавно я отнасяше на изток.
Колибата на Учения беше като всички колиби на племето Куин — живи клони, заплетени като клетка. Беше по-голяма от някои други, но нямаше и намек за разкош. Покривът и стените бяха изпълнени с всевъзможни дреболии, набучени безразборно в сплетените клони: дъсчици, пачи пера и червени туфени боровинки, сушащи се за мастило. Средства за обучение, научни инструменти и реликви от времето, преди човека да напусне звездите.
Учения влезе в колибата като сляп. Ръцете му бяха окървавени до лактите. Избърса ги с шепи зеленина и промърмори под нос:
— Проклети, проклети свредла! Просто се забиват и няма начин да ги спреш… — Вдигна глава и се огледа: — Образовани?
— Здравей. Сам ли си говориш?
— Да — отвърна Учения и яростно захвърли окървавените листа по-далеч от себе си: — Мартал е мъртва. Едно свредло се заби в нея. Може и аз да съм я убил, като го вадех, но при всяко положение тя щеше да умре. Не можеш да оставиш така яйцата на свредлото. Чу ли нещо за експедицията?
— Да. Малко. Никого не можах да убедя да ми каже какво се готви.
Учения грабна шепа зеленина от стената и се опита да избърше скалпела. Не беше погледнал към Образования.
— Какво мислиш?
Образования беше бесен от продължителното чакане в празната колиба, но направи опит да се сдържи.
— Мисля, че Председателя се опитва да се отърве от някои граждани, които не харесва. Но защо и от мен?
— Председателя е глупак. Мисли си, че науката може да спре сушата.
— Тогава и ти си закъсал, така ли? — Образования най-сетне разбра: — И за всичко си обвинил мен!
Учения го погледна. На Образования му се стори, че вижда вина в очите му, но не беше сигурен.
— Да, оставих го да мисли, че ти си виновен. А сега, има някои неща, които искам да вземеш…
Отговорът беше скептичен смях.
— Какво, нима искаш да влача още боклуци сто километра нагоре?
— Образовани… Джефър. Какво ти казах за дървото? Изучавахме заедно вселената, но най-важното нещо в нея е дървото. Не те ли учих, че всичко живо притежава някаква способност да се задържа близо до медианата на Мъгливия пръстен, където има въздух, вода й почва?