Започна да излъчва своето съобщение, когато светлината изчезна. Въздухът около КАРМ вече беше достатъчно разреден за добро приемане:
„Кенди от името на Държавата. Кенди от името на Държавата. Кенди от името на Държавата.“
Всичко се случи за миг. Воят на двигателите се прекрати, смазващото ускорение също. Телата на гражданите се сгърчиха, от гърдите им се изтръгнаха викове на болка.
Сред настъпилото облекчение прозвуча гласът на Лори:
— Главният двигател се използва само за тласкане на дърво, Джефър.
Образования само кимна с глава. Беше пленил КАРМ, но с цената на отстраняването на Учения… Е, по дяволите! Всеки можеше да разбере, че се налагаше да го отстрани! С далеч по-голямо удоволствие би го оставил на КАРМ, тогава едва ли би проявил безразсъдството да натисне синята черта.
— Готов съм да чуя всякакви предложения от твоя страна — извърна се към Лори той.
— Върви по дяволите!
Зад гърба на Образования се разнесе гръмогласен смях. Беше Антон. Деби го перна през корема, той се прегъна на две, но продължи да се смее. Върху лицето на Деби също се появи усмивка.
Радостта им беше основателна. Ускорението ги завари облегнати на задната стена, където бяха настанили Илза. Ако бяха в столовете-убийци, гърбовете им положително щяха да се строшат. За щастие нито един гигант от джунглата не беше седнал в стол.
Останалите стенеха и се разтриваха, болката им бавно се превръщаше в страх. Илза започна да идва на себе си, същото се отнасяше и за Мерил, която сякаш бе хипнотизирана от странния цвят на небето, носещо се стремително покрай прозореца-екран.
— Ей, някой да направи нещо!
Гласът на Клейв беше силен и плътен, въздухът в кабината затрептя.
— Успокойте се, граждани. Не сме в чак толкова голяма беда. Помнете къде се намирате.
Шумовете постепенно стихнаха и Клейв продължи:
— Носителят е бил построен за тази цел. Той е дошъл от звездите. Знаем, че може да се движи в Мъгливия пръстен, но това не означава, че е универсално превозно средство… Нали така, Образовани?
Образования примигна, подобна мисъл изобщо не беше му минавала през ума.
— Очевидно — кимна той. — Но все пак може да ни изведе извън Мъгливия пръстен…
— Това е достатъчно. Би ли ни обяснил в какво положение се намираме?
— Чакай да се съвзема.
Образования се засрами. Нима трябваше да се обади Клейв, за да започне отново да мисли? Не сме в беда… Клейв не би казал тези думи, ако можеше да проумее действителното им положение…
Синият дисплей показваше данните съвсем категорично: „Тяга — 0, ускорение — 0“. Около него мигаше червената предупредителна рамка: „главният двигател ВКЛЮЧЕН, гориво ИЗРАЗХОДВАНО“. Протегна ръка да изключи безсмислените на пръв поглед показания, които не бяха се променили още от самото начало: O2: 211. H2: 0. H2O: 1328.
— Разполагаме с достатъчно вода, но нямаме гориво. Това ни лишава от възможността за маневриране. Не зная накъде отиваме. Лори?
Никакъв отговор.
Рано или късно трябва да паднем обратно, помисли Образования и хвърли поглед към зеления дисплей. Външното налягане падаше. Нима наистина излизаме от Мъгливия пръстен? Този факт на всяка цена трябва да остане скрит за останалите, иначе щеше да има неприятни вълнения. Но защо небето има такъв странен цвят, запита се той, погледна към жълтия дисплей и промърмори:
— Животоподдържащите системи са в ред… — Очите му се преместиха към илюминатора, от устата му излетя неволен стон: — О, господи!
Всичко в илюминаторите изглеждаше дребно и безкрайно далеч… Дърветата-интеграли приличаха на клечки за зъби, а езерцата — на блестящи капчици, потънали в мъгла. Над облаците, покриващи Мъгливия пръстен, се издигаше размазаното петно на Голд. Скритата планета изглеждаше неправдоподобно близо.
— Образовани?
— Извинявай, Клейв, бях се загледал. Граждани, не пропускайте гледката! Никой досега не е виждал Мъгливия пръстен от външната му страна. С изключение на първите заселници, дошли от звездите…
Хората наскачаха към илюминаторите и екраните. След оживената глъч се дочу гласът на Гавинг: