— Не.
Ледфорд сви рамене.
— В Компанията бяха отбор мъжкари. Една погрешна стъпка и щяха да ме изхвърлят. Приспособяване.
— Разбирам.
— Но ти наистина ме изкушаваше. Действаше ми сексуално и ме превъзхождате умствено. — Усмивката на Ледфорд угасна. — Май затова те намразих.
Алекс се облегна на рамката на прозореца.
— А не защото те биех на шах?
— Е, и затова. Мразя да губя. Гордостта ми страда, ако не съм най-добрият в онова, което правя. Иначе как бих се борил с твоя проклет талант? — Показалецът му безцелно дращеше кожата по ръкохватката на стола. — Но се приспособих. Станах най-добрият ти приятел.
— Само за да ме държиш изкъсо — добави безизразно Алекс.
— Някой трябваше да върши тая работа. — Поклати глава със съжаление. — Справих се добре, докато в един момент проклетата ти съвест не се обади. Не биваше да научаваш резултатите от проекта „Афганистан“. — Лицето му се помрачи от гняв. — Когато избухна, върху главата ми се изсипа огромно унижение. Предполагам, че Павел ти е казал?
— Да.
— Посъветвах Агенцията да не приема Павел, когато пристигнахте. Знаех, че ще е по-добре, ако те изолираме.
— Аз нямаше да избягам без него.
— А, приятелство… Чудесно. — Ледфорд се усмихна. — Вие сте заедно от много години, нали?
— Тринайсет. Срещнахме се, когато и двамата бяхме в Сибир. Много добре знаеш. — Алекс се извърна от прозореца и се взря в Ледфорд. — Но ти не си дошъл тук, за да се възхищаваш на приятелството.
— Не, дойдох, за да ти кажа да стоиш настрана. Това е много по-голяма операция, отколкото можеш да си представиш. — Ледфорд се изправи гъвкаво и леко. — Стой си на своя планински връх и се забавлявай с игричките си. Остави реалния свят на онези, които са готови да се справят с него.
— Това ли иска твоят „съдружник“?
Ледфорд се помъчи да запази усмивката си, но тя се превърна в гримаса.
— Трябваше да се сетя — позна, че не се разбираме. Напротив, той те иска в екипа. Смята, че така ще получи ценна придобивка. — Гласът му се сниши до кадифена мекота. — За мен би било непоносимо. Никога вече няма да свиря втора цигулка.
— Така ли? — Тонът на Алекс беше преднамерено подигравателен. — Жалко. Справяше се толкова добре.
— Не разбираш, нали? Щом напусна Компанията, всичко, за което се бях трудил цели петнайсет години, се сгромоляса. След две години щях да заема поста на Макмилън и да седна на върха, където ми беше мястото. — Бузите на Ледфорд почервеняха. — Не напуснах Компанията — изхвърлиха ме, защото не бях достатъчно прозорлив да разбера, че си застанал на страната на Макмилън. Известно време бях направо бесен. Исках да те унищожа, както ти направи с мен. Но после се овладях и успях да потисна гнева си, дори да те забравя през всичките тези години. — Ледфорд присви очи, вперени в лицето на Алекс. — Никога няма да разбереш истинската причина, породила у мен, такава страст към „Вихрения танцьор“, не е ли така?
— Статуетката е великолепно произведение на изкуството.
— И върховен символ на власт. Още в мига, когато я видях, разбрах, че за мен тя винаги ще бъде пътеводна звезда, която да ми показва как да реализирам мечтите си.
— Мечти за слава?
— Никакви мечти! Действителност. А пък и ти сега имаш всичко, каквото поискаш. Пари, охрана, жени. Защо ти трябва да се бъркаш, след като няма да се облажиш?
— Може би защото това представлява интересна задача. Ти би трябвало да знаеш, колко ми е трудно да се удържа от решението на някой проблем. Едно време използваше тази моя слабост. — Защо предизвикваше Ледфорд? Алекс се замисли отегчено. Смяташе, че е надживял враждата и разочарованието си от него, но откри, че изпитва перверзно удоволствие, когато го дразни. Също като да закачаш гърмяща змия, само за да чуеш как гърми. — А освен това на моя планински връх понякога става скучно.
Ледфорд незабавно кимна с разбиране.
— Спомням си, че скуката винаги е представлявала проблем за теб. Скуката и любопитството. Но си спомни оная сврака от пословицата, която умряла от любопитство. — Погледна часовника си и се усмихна. — Е, трябва да тръгвам. Радвам се, че се видяхме и си спомнихме за доброто старо време. Шофьорът ми и двама сътрудници ме чакат в хола. Трябва да стигна до летището, докато времето е още ясно. — Ледфорд взе палтото си и го облече. — Когато идвах насам знаех, че е безсмислено. Явно не разбираш от дума, а аз имам много работа и трябва да бързам.