Алекс пристигна в Истанбул късно предишната нощ и днес сутринта беше успял да изрови подробности за историята и местоположението на къщата. Прекара остатъка от сутринта притаен в отсрещната тясна уличка, в очакване някой да влезе през внушителната входна врата.
Надеждите му бяха напразни.
Нямаше и следа от Ледфорд или от някой, подобен на престъпните елементи, с които се обграждаше. Явно къщата му беше затворена. И дори слуга не се мяркаше във вътрешния двор. Ако използуваше къщата за укриване на крадените произведения на изкуството, Ледфорд щеше да постави наоколо плътна верига от стражи.
И все пак, купуването на този палат трябва да преследва някаква цел. Щом се беше сдобил с къщата и тя все още беше негова, значи Ледфорд й възлага важна роля в цялостния си план. Но не само логиката, а и инстинктът подсказваше настойчиво на Алекс да остане в Истанбул. Още от мига, в който Голдбаум спомена за пътуването на Ледфорд в Турция, той беше започнал да усеща същото чувство на отчаяние, което винаги го обземаше при вида на парченце от мозайката, за което не знаеше къде точно да постави.
Нещо непременно щеше да се случи тук, по дяволите.
Но Алекс не можеше просто да седи и да чака появата на Ледфорд. Трябваше да разполага с факти или улики, които да му дадат основание за действие, а освен това, въпреки че вече няколко пъти беше посещавал Истанбул, знаеше добре, че не е достатъчно подготвен, за да издири онова, което му беше нужно на такъв непознат терен. Щеше да му се наложи да намери някого, който би могъл да му достави необходимата информация.
Алекс напусна малката уличка и се върна бързо с такси в хотел „Хилтън“. В момента, в който влезе в стаята си, поръча да го свържат с Род Макмилън в Куонтико.
— Аз съм в Истанбул и се нуждая от помощ.
— Ах ти, нагъл кучи сине. И очакваш аз да ти я осигуря?
— Трябва ми някой местен, който познава добре подземния свят на града и всички опасни змии, които изпълзяват нощем от дупките си. Или ми посочи някое име, или сам ще тръгна да го търся.
— Желая ти успех.
— Ловът на змии в Истанбул може да бъде опасен. Сигурен ли си, че искаш да рискувам главата си из тези тъмни улички?
От другата страна на линията настъпи мълчание.
— Някой ден ще се отърва окончателно от теб, Каразов. И то много брутално.
Алекс се присмя на Макмилън със собствените му думи.
— Желая ти успех.
Чу как Макмилън промърмори нещо на някого.
— Почакай малко — каза той на Алекс. — Барни ще провери нещо.
Алекс сякаш виждаше пред себе си кехлибарената светлина от компютъра, отразена върху плешивата глава на Барни, който старателно натиска клавишите за достъп до секретната информация. След няколко минути Макмилън отново пое слушалката.
— Кемал Немид. Правил ни е услуги, а също и на приятелите ни от КГБ.
— Как да се свържа с него?
— Той няма телефон. Барни ще ти уреди среща. В досието е записано, че Немид предпочита първата среща да се състои на публично място, обикновено в уличното кафене „Корфез“ близо до Босфора.
— Кога?
— Утре?
— Днес. Сега тръгвам от хотела. Ще бъда в кафенето целия ден и вечерта. — Каразов затвори телефона.
Алекс отпи от кафето си, а погледът му скачаше от засенчените с чадъри маси на кафенето към несекващият поток от коли по отсрещната улица. Беше почнало почти да се здрачава по дяволите. Макмилън имаше повече от шест часа, за да се свърже със своя човек, а този Кемал Немид така и не се появяваше. Беше напълно в стила на Макмилън да остави Алекс да кисне тук цялата вечер, преди да му прати Немид.
Нестройният вой на автомобилни клаксони разкъса тишината и погледът на Алекс отскочи към улицата. Едно тринайсет-четиринайсет годишно момче караше залитащия си велосипед по тясната улица. Зад него автомобилите се придвижваха едва-едва.
Момчето отправи спокоен поглед през рамо към задръстеното движение след себе си, усмихна се подкупващо и извика.
— Успокойте се, моля. Спукана ми е гумата.
В отговор се понесоха виковете и ругатните на шофьорите. Усмивката на момчето се стопи, то се обърна и започна усилено да върти педалите. Гумата спадаше все повече, шофьорите от плътния поток коли подхвърляха все по-обидни думи, а момчето придоби още по-сериозен и решителен вид.
Алекс се засмя, като гледаше тази чудновата процесия.