Когато момчето се изравни с кафенето, качи велосипеда върху бордюра, издърпа седалката изпод себе си и стори нисък поклон на шофьорите. С величествен жест махна към колите в знак да продължат. Любезността му бе оценена, колите увеличиха скорост и профучаха край него.
Момчето определено притежаваше характер. Алекс го наблюдаваше как коленичи край колелото, за да огледа гумата. Малцина биха били способни да се справят с нетърпеливите шофьори, още по-малко пък по подобен начин. Алекс се вгледа в него и осъзна, че момчето е по-голямо, отколкото му се беше сторило в началото. От близо се виждаше разрошената му къдрава коса и блестящите черни младежки очи, а прокъсаните му избелели дънки сигурно бяха предпочитаното облекло на истанбулските студенти. Но тялото на момчето не беше нито източено, нито младежко. Едва ли беше по-висок от метър и половина, но бедрата му бяха с мощни мускули, а яркочервената му фланелка разкриваше добре развитите широки рамене.
Момчето поклати тъжно глава и се обърна към Алекс.
— Мисля, че рамката е повредена. Толкова бързах, че минах по една улична стълба до Големия пазар.
— Много лошо.
Момчето му хвърли сърдит поглед.
— Беше чудесен велосипед. Ще трябва да ми го платите.
Алекс отвори широко очи.
— О, така ли?
— Ами, разбира се. Вие сте този, който много бързал да се срещне с мен. Трябваше да се изстрелям светкавично от последната си лекция в университета и си счупих…
— Ти ли си Кемал Немид?
Момчето кимна и се изправи на крака.
— Определено ще трябва да ми купите ново колело. — Той остави велосипеда до входа на кафенето и се върна при Алекс. — Трябва да ви предупредя, че Макмилън каза, че този път не плаща той, а аз ще ви струвам скъпо. — Той се засмя лукаво. — Но ще се уверите, че си струвам парите. Наистина съм от най-висока класа, във всяко отношение.
Алекс прикри усмивката си. Освен собствен стил, момчето явно си имаше и завидно самочувствие.
— Очаквах да си по-възрастен.
— Аз съм почти на двайсет и три. Хубаво е да си млад. — Кемал посочи към блестящите си черни очи. — Младите виждат по-добре и забелязват повече неща. Голям късмет извадихте с мен. — Той седна на стола срещу Алекс и повика с пръст сервитьора. — А сега кажете какво очаквате от мен, мистър Каразов?
— Как разбра, че това съм аз?
— Наблюдателен поглед, остра интуиция, прозорлив ум. — Очите на момчето блеснаха закачливо. — Освен това Барни прати по факса снимката ви.
— Значи имаш факс?
— О, разполагам с най-модерна техника. Изхитрих се да отмъкна факса на Макмилън последния път, когато работих за него.
— И факсът ти е без телефон?
Кемал изглеждаше доста изненадан.
— Но иначе щеше да се наложи да плащам за редовно телефонно обслужване. Отидох в телефонната компания и се спазарих с тях, че ще използувам съоръжението само за факс. По този начин клиентите ми ще поемат заплащането на услугата. — Той погледна към минаващия наблизо сервитьор. — Една ракия. — Обърна се отново към Алекс. — Изглежда не одобрявате, че ощетих Макмилън?
— Не, винаги бих приветствал всеки, който мами Макмилън.
— Добре. Аз не го обичам. — Кемал се облегна на стола си. — Барни каза, че търсите някого.
— Брайън Ледфорд.
Кемал направи гримаса.
— Гадняр.
Алекс се сепна.
— Познаваш ли го?
— Виждал съм го няколко пъти. В момента не е в Истанбул.
— Откъде знаеш?
Кемал се усмихна и блестящите му бели зъби просветнаха върху приятното му лице.
— Моята работа е да знам точно такива неща. Затова ми плащат толкова много пари. Ледфорд беше тука преди няколко седмици, но си замина.
— Колко време беше в Истанбул?
Кемал повдигна рамене.
— Последната година и нещо ту пристигаше, ту заминаваше.
— И отсядаше в къщата на „Улицата на ятаганите“?
Кемал поклати глава.
— Не знам нищо за къща на „Улицата на ятаганите“. От това, което чух, излиза, че Ледфорд е отсядал някъде в стария град.
— Къде?
— Не знам.
Отново задънена улица. И все пак, ако Ледфорд бе използвал Истанбул като база за своите операции, би трябвало да е сформирал някаква агентурна мрежа. — Кой му е бил доставчикът?
На устните на Кемал затрептя доволна усмивка.
— Много добре. Един доставчик би трябвало да знае къде да достави стоката.
— Радвам се, че одобряваш идеята ми. Сега ми кажи кой…
— Понятие си нямам, но съм убеден, че прозорливият ум трябва да бъде похвален. Нали така?
Алекс го погледна изненадан.
— Искам информация, а не похвала.
Кемал кимна дружелюбно.
— Добре, с какво биха могли да го снабдяват?